Не го намери, пък и всъщност не вярваше, че има надежда. Нали го бе зарязала в Нощната пустош? А Нощната пустош се свиваше. Може и да бе вече мъртъв.
Въпреки всичко продължи диренето си и на другия ден. Преброди безбройните помещения в Катаза. Обиколи платото, в случай че порталът се е преместил и е изхвърлил Лиан някъде наоколо. Не намери нищичко. И тогава наистина потъна в отчаяние.
„Няма го и това ще ми тежи винаги. Трябваше да го опазя. Или е мъртъв, или е в Нощната пустош, където Рулке рано или късно ще го подмами, за да го употреби за своите цели. Как би могъл Лиан да му се възпротиви? Аз самата не бих могла да издържа.“
Твърде силен беше страхът й за самата нея, ужасът от нов пристъп на безумие. Рулке бе събудил спомени, които тя се опитваше да забрави вече цяла година — Емант, полудяването, Големият събор…
Твърде лесно си бе позволила да повярва в покварата на Лиан, беше го обвинила без никаква причина. И колко ловко я беше надхитрил Рулке, като вся раздор между нея и Лиан. Той бе много изкусен във всяването на раздори.
Тя седна на стъпалата пред рухналата кула. Нямаше как да научи колко време е минало след тръгването на оцелелите от Катаза. Дали и ходът на времето в Нощната пустош не беше различен? Струваше й се, че е била там само няколко дни. Но по платото не откри следи от приятелите си дори там, където пръстта беше мека. Може би ги нямаше от седмици, но не и месеци, защото слънцето достигаше най-високата си точка в небето почти на същото място.
Лек ветрец разпиля книжа по настилката. Каран нехайно улови един лист и позна почерка — свитък на Тенсор, върху който бе писал и Лиан. Скочи и се втурна да събира останалото. Накрая откри и откъде ги бе изтръгнал вятърът — торбата на Лиан, увиснала по ръба на платинения купол. Отряза вървите, за да я вземе. Вътре беше и безценният му дневник, в който бе започнал съставянето на „Предание за Огледалото“. Прелистваше и се връщаше в дните, когато бяха заедно, докато спомените не й натежаха непоносимо.
Следващите два дни изминаха бавно и тягостно. От детството си Каран не помнеше такава самота. Да тръгне или да остане? Всеки избор криеше рискове. Сухото море вече се бе превърнало в безпределна фурна. Нямаше да извърви сама дори късия маршрут, избран от Мендарк. Щом не можеше да настигне другите, трябваше да чака в Катаза до зимата. Още двеста дни, а Рулке можеше да я докопа тук всеки миг.
Ако искаше да догони групата, задължително беше да потегли още сега. Но не й се тръгваше. Мотаеше се при платинения купол, провиснал накриво на ръба на крепостта. Под него двамата с Лиан се любиха за пръв път, а този миг беше важен като мистично тайнство за нея. Но спомените само я натъжаваха. Нямаше сили да се откъсне. Уви се в наметалото, притисна дневника към гърдите си и накрая заспа.
13.
„Само препатил плъх…“
Рулке се бе възстановил по-бързо от Лиан. Стоеше вторачен в летописеца, наглед толкова млад и беззащитен… но и Каран го бе подлъгала с външността си. Дали прочитането на мислите му, което бе извършил току-що, бе показало всичко у Лиан, след като зейните бяха прословути с наследствената си устойчивост към разгадаване на умовете им? Каронът предпочиташе да не рискува. Наведе се и огледа младежа по-внимателно. Нещо странно и рядко срещано в този зейн го озадачаваше.
Искаше му се да знае повече, но тъкмо в оскъдните знания беше уязвимостта му. Преди да го затворят в Нощната пустош, той бе опирал силата си на натрупаните сведения. Сега разчиташе единствено на кратките си срещи с гашадите в Туркад, а тогава Лиан не бе имал значение за него.
Отчаяно се нуждаеше от свои съгледвачи. След натикването му тук само гашадите бяха съхранили верността си към него, но с времето и тяхната служба се бе превърнала в доста безполезен ритуал, докато накрая не го забравиха съвсем. Вярно, беше ги пробудил, но сега те бяха само бледа сянка на предишните му способни слуги. Колко дълго щяха да развиват уменията си отново? Изобщо не разполагаше с толкова време. За хиляда години светът се бе променил неузнаваемо, а за него целият този период беше като книга с празни страници. И враговете му, каквито бяха сега, бяха същинска загадка.
Но Лиан можеше да му помогне да излезе от затруднението. Познаваше мнозина от враговете му, а като летописец никой не оспорваше правото му да говори с когото пожелае. Е, не беше съвършеният шпионин, но се оказа съвсем подходящ за ролята. Освен това знаеше Преданията. Рулке щеше да научи първо тях от него.