Лиан мълчеше. Всяка постъпка на Рулке, откакто го бе срещнал, беше вид самозащита. И въпреки всичко долавяше у него благородство. Още една причина да се усъмни в Преданията.
— Ще разкрия лъжата заради самия себе си и заради красотата на Преданията, каквито винаги съм ги познавал — заради чистата, неподправена истина.
— Да, май ще открия у тебе повече, отколкото очаквах — промърмори каронът, уталожил гнева си. — Нима се натъкнах на единствения честен летописец в цял Сантенар?
Взря се замислено в Лиан. Ами ако изобщо не се налагаше да го покварява? Още по-добре, ако доброволно направеше онова, което Рулке искаше от него. Така щеше да бъде искрен пред Игър и Мендарк, когато го разпитват. Превъзходна шега!
— И аз имам документи, свързани с това — призна каронът, увлечен в новата си завладяваща идея. — Склонен съм да ти ги дам, за да напишеш правдиво сказание. Изпълниш ли с чест задачата си, нищо чудно след това да ти предложа цялата история на кароните след изтръгването ни от пустотата. Как ти звучи, летописецо?
Лиан затаи дъх. Все едно го бяха вдигнали от маса за изтезания, за да му предложат цяло кралство. Отвори уста, но не пророни и звук. „Помни, че са го нарекли Великия предател. Каква ли ще бъде цената?“
— Не мога да ти дам отплатата, докато съм тук. Ще почакаме до завръщането ми на Сантенар. Но дали да не получиш малка част предварително? — прошепна Рулке. — За да се убедиш в моята почтеност?
Лиан не беше способен да потисне нетърпението си. Вдигна длан към устата си от страх, че са му потекли лиги. Кимна рязко.
— Ето ти нещо, което няма как да си научил.
Рулке доближи устните си към ухото му. Говори цяла минута и Лиан се тресеше от вълнение. Накрая се облещи. Какво невъобразимо познание щеше да получи!…
— Това е само нищожна частичка — подчерта Рулке. — Е, какво решаваш?
Как да издържи на такова изкушение? Дали би могъл да получи знанието, без да плати цената? Каран, общите стремежи, дългът към Мендарк… Всичко потъна в жаждата да узнае.
— Мисля… че може и да се споразумеем — смънка той.
Каква чувствена, едва ли не похотлива тръпка! Направи крачката. Нямаше връщане назад.
Рулке се усмихна.
— Чудесно. Запомни наученото току-що. Нито твърденията, нито назованите имена не са истина сами по себе си. Трябва сам да се увериш.
— Непременно. За мен Преданията са въплътената истина.
— Толкова по-добре за тебе — лъжци не са ми нужни. Сега яж и пий.
Рулке свали покривалото от подноса.
Храната беше напълно непозната за Лиан — макар че приличаше на късчета месо или риба, не усещаше тежест при забождането с вилицата, а в устата му хапката се разпадаше, сякаш изплетена от паяжина. Имаше и някакви резенчета, може би от зеленчуци, тънки до прозрачност. Недоловимият вкус му напомняше за ароматната пара на богатите на подправки аакимски гозби, с които бе свикнал. Между хапките отпиваше от блестящата черна течност — студена, но лека и трудна за преглъщане. Изпаренията го удряха право в главата като силно вино.
— Единственото от нашата култура, което пренесохме през пустотата — подхвърли Рулке, който го гледаше. — Разбира се, тук не могат да бъдат нищо повече от сенки.
Щом Лиан омете подноса, каронът му каза:
— Сега ще те потопя в транс. Ще останеш в този унес, докато ми разказваш Преданията, съставени по време на моето затворничество в Нощната пустош. Прерови паметта си и подбери всичко съществено. Не пропускай и твоето „Предание за Огледалото“.
Той раздвижи ръце и погледът на Лиан се изцъкли. Въздишката на карона носеше цялото бреме на хилядолетния плен.
— „Само препатил плъх не налита на сиренцето.“ Като му дойде времето, ще се отзовеш и на принудата, която ще заложа в съзнанието ти. Ако не бе отстъпил доброволно, не бих могъл да постигна това. Но в скритите си мисли сам знаеше колко силен е копнежът ти.
Лиан послушно изреждаше сказанията и щом свършеше едно, въпросите на Рулке го пренасяха към друго. Понякога каронът му донасяше храна или поднасяше чаша към устните му. В края на деня гласът на разказвача задра в гърлото. Рулке го пренесе на диван, докосна челото му и го приспа. Тялото на младежа обаче започна да потъва в дивана. Каронът го измъкна с кисела ругатня и втвърди дивана за сметка на съседната стена. Прозрачният таван също провисна като хлабава гума.
„Времето ми изтича. Дано успея!“
Съвсем скоро поиска от Лиан да продължи. Така изминаха няколко дни. Но преди да събуди летописеца от транса, Рулке трябваше да направи още нещо. Наведе се и заговори в ухото му: