— Ела при мен, когато се върна на Сантенар, и ще бъдеш възнаграден. Цената, която искам, е нищожна. Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе. Ако не поискаш да платиш дълга си, заложих в тебе принуда. Не дойдеш ли, ето какво ще усетиш. Разбери, че не се наслаждавам на страданията ти. Принуден съм да го направя.
Чукна с пръст слепоочието на Лиан и младежът тутакси се сгърчи. Ту обвиваше тялото си с ръце, ту ги размахваше. Очите му се изцъклиха. После каронът го докосна по челото и Лиан замря.
— Колко е слаб пред болката — каза си Рулке. — Да, тази недостойна раса е в упадък. Ще дойдеш ли? — изрече по-силно.
Лиан отвори очи и отговори с изненадващо ясен глас:
— Ще дойда.
Клепачите му се спуснаха.
— Събуди се!
Лиан се размърда и стана замаян.
— Какво ми стори?
— Нищо, което трябва да те плаши. Потопих те в транс и ти ми разказа Преданията. Те ми стигат, за да продължа с плановете си. Ако искам още сведения и няма от кого да ги получа, пак ще те потърся.
— Какво?! — изхриптя Лиан, който се клатушкаше.
Рулке го хвана за рамото.
— Тук времето не означава почти нищо, но в света отвън са минали три-четири дни, откакто започна разказа си. Вече не си ми нужен.
— Мога да си отида ли?
— Да. Кажи на своите приятели, че си избягал. Как ще обясниш спасението си… твоя работа, нали си разказвач. Постарай се обаче да ги убедиш, иначе ще станеш безполезен за мен и никой от двама ни няма да получи каквото иска. Няма никакъв смисъл веднага да те хванат в лъжа. Поспи още минутка… — Лиан отново изпадна в унес. — Забрави какво ти казах. Забрави и за измяната си. Отиди при портала. Когато те събудя, скочи и повярвай, че си избягал.
— Боя се от портала — смънка Лиан със затворени очи.
— Има защо да се боиш. По-ненадежден от този не съм виждал. Но и за мен, и за тебе няма друг изход оттук. Представяш ли си, ако погуби мен, докато се измъквам. Що за жестока шега ще бъде! Хайде, върви. Ще те прехвърля на място извън крепостта в Катаза, за да не пострадаш.
Лиан се надигна неуверено и се повлече към дъното на залата. Застана там смутен, а Рулке го доближи и направи някакъв жест. Плочата се освети бавно, в сияещия въздух над нея се появиха ивици като пара над котле. Лиан се пулеше към портала, все едно не разбираше какво вижда.
— Събуди се! — заповяда каронът и в същия миг се хвърли към него.
Лиан отскочи назад върху плочата, за да избегне удара. Тунелът се изду и Лиан хлътна заднешком в него. Порталът бавно се сви, избледня и угасна.
Нощната пустош се разтърси с пронизително стържене и се смали вихрено. Рулке се затътри към творението си и се хвърли вътре. За малко да не успее. Неговият затвор се сви до размерите на залата и накрая се обтегна около машината.
Рулке лежеше и дишаше тежко. Ръката му се сгърчи — първият пристъп на призляването, което досега бе потискал с волята си. Възстановяването щеше да му отнеме безценна седмица. Дали Нощната пустош щеше да издържи толкова?
Изпъна се на пода. Предстоеше му много работа, преди да се впусне в огромното предизвикателство да покори Сантенар. Добре, че онези там не подозираха.
14.
Гатанката
Малко под южния край на платото един малък павилион от жълто-зелен камък беше сгушен в горичка, вкопчила се в стръмния склон. Там често бе седяла Малиен. Сега и Каран свикна да прекарва времето си на това място. Взираше се в пресъхналото море или разглеждаше каменистите езерца и мочурища сред дърветата по-надолу. Усещаше, че и тук е скрита сила, но различна от онази в разлома. Сигурно затова мястото бе допаднало и на Малиен.
Мразеше крепостта — тази чужда развалина. Спеше в палатката си до павилиона, къпеше се в едно от вирчетата и се засищаше с фурми и други плодове, които тепърва узряваха по клоните на дърветата.
Бе прекарала пет самотни дни в Катаза. Следобед тръгна край ръба на платото в търсене на диви растения, с които да разнообрази храната си. Зърна полянка с див лук — стотици скупчени нагъсто луковици. Тъкмо се наведе да откъсне по-дебело снопче и всичко се разми пред очите й, досущ като при пропадането в портала. Подобно на торнадо завихряне шареше из въздуха зад крепостта, отхапа камъни от покрита с мъх стена, разпиля ги като бисквити и хлътна зад ръба към павилиона. Вятърът донесе стипчива миризма. Чу се силен пляскащ звук. Заскърцаха падащи дървета и земята се разтресе.
Тя се втурна по пътеката, но още не смееше да се надява. Порталът ли беше? Тичаше през гората, а бодливите клони я дращеха. Стигна до павилиона, спря и се загледа надолу. Заради повалените стволове изобщо не виждаше езерцето, което й служеше за вана.