— Лиан? — извика тя плахо.
Провря се между клоните. Нямаше и следа от портал. Отмести гъста папрат и пред нея се откри дъното на езерцето. Вместо вода имаше полуизгнили дънери. Скалите наоколо бяха опръскани с черна кал.
— Лиан!
Газеше през мокрите останки и изритваше от пътя си треските.
— Лиан?
Може би го е затиснало дърво… Тя заобиколи тичешком повален на земята дървесен ствол. Очакваше да види от другата страна смазаното тяло на Лиан. Нищо! Надеждата и вълнението й гаснеха. Седна на дървото и впери празен поглед пред себе си. „Сигурно е заседнал в промеждутъка, където го е натикал неустойчивият портал“, разсъждаваше унило тя.
Зад нея се чу тихо жвакане. Извъртя се, но не видя никого.
— Лиан? — прошепна Каран и отново затършува из сумрачния хаос на опустошението.
Пак жвакане… Тя притича към опразненото вирче. Само воняща черна кал и гниеща дървесина. Изведнъж сякаш един от дънерите повдигна ръка и я отпусна да цопне безволно.
— Лиан! — изпищя Каран и скочи до него.
Толкова беше оплескан, че по него не се виждаше нищо. Той пак се напъна да извади ръката си, но калта го придърпваше твърде силно. Каран повдигна главата му. Разплака се, докато изгребваше с пръст калта от устата му. Лиан вдиша пресекливо и се отпусна в ръцете й, прекалено слаб дори да отвори очи. Тя изчовърка калта от ноздрите му с тънка клечка. Избърса клепачите му и поизплакна лицето му с кална вода, която отново бе започнала да се събира на дъното. После Каран седна, зашеметена от чудото на появяването на нейния любим. А и какво друго можеше да направи? Лиан бе твърде тежък, за да го издърпа от миниатюрното тресавище.
Как ли си бе върнал свободата? Как бе успял да избяга от Рулке? Въпреки че седеше в студена кал, Каран изведнъж се препоти.
Накрая Лиан се размърда.
— Не се съмнявах, че си мъртва — изхриптя той, от прекрасния му глас нямаше и помен. — Видях Катаза в руини.
— Лиан… — изхлипа тя и го притисна към себе си. — Как избяга?
— Ти беше права — изграчи Лиан. — Той е твърде изтощен и бавен.
Очите му срещнаха за миг нейните, но незабавно се извърнаха встрани. Хлад скова тялото й. Клепачите му се затвориха.
— Порталът ме изцеди ужасно — смънка Лиан и заспа от преумора.
Подозренията й се пробудиха отново. „Какво ли е правил през тези пет дни? Но вината за това е моя. Ще му бъда предана и няма да се съмнявам.“
След минути Лиан се сепна.
— Под леглото! — кресна той.
— Какви ги плещиш?
Той се вторачи замаяно в нея.
— Каран… — Дари я с чудна, сгряваща усмивка и се озадачи: — Аз ли казах това? Не знам…
Понечи да стане, краката му не издържаха и той пак се хлъзна в локвата.
— Ох, главата ми!
Каран стисна ръката му и двамата изпълзяха от тресавището. Измиха се при съседното вирче.
— Какво стана? — попита тя, щом се почистиха. — Стори ми се, че ще те убие.
Е, поне това Лиан не бе забравил.
— Ти ме изостави при Рулке! — кипна той на мига. — Как можа?!
„Не съм! — изписука гласче в главата й. — Нали имахме план? Но ти не направи нищо, а порталът ме погълна.“ Каран обаче знаеше, че не е оправдала доверието му, и сърце не й даваше да се оправдава.
— Съжалявам, трябваше да бъда по-разумна. — Улови ръката му. — Просто…
Лиан си издърпа ръката.
— И аз помислих, че ще ме убие. После обаче го налегна някакъв пристъп и се помъкна нанякъде. Не го зърнах цяла вечност. Още малко и щях да захапя собственото си тяло от глад.
— Какво ти направи? Кажи ми!
— Задаваше ми безброй въпроси. Не знаеше дори, че Ялкара се е върнала на Аакан. Потопи ме в транс. Беше като особен тежък сън. Не знам какво е правил след това. Каза, че е чул от мен всички Предания за последните хиляда години. Може и така да е, но не помня.
— Доста си прегракнал…
— Боли ме гърлото. Опита се да ме привлече на своя страна. Изкушавах се. Накрая ме събуди и…
Лиан стисна устни. И той се досещаше, че нещо не пасва. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи подозрително. Но нали тя го бе зарязала? Защо трябваше да се чувства гузен? Взря се в очите й и си послужи с особения глас, чрез който разказвачите добиваха власт над чувствата над множество слушатели.
— Избягах, както и ти, когато ме изостави там.
Каран почервеня като роза. Лиан хем злорадстваше, хем се засрами от себе си.
— Каквото и да е правил Рулке, то явно доста го е изтощило. Изглеждаше изнемощял. Имаше толкова болнав вид. Някак се промъкнах до портала. Опита се да ми попречи, но порталът вече ме отнасяше.