Каран се бореше със собствените си страхове. Лиан не бе опитвал да й въздейства с гласа си още от първата им среща. Какво ли прикриваше? Лъкатушещите й мисли не стигаха доникъде.
Дълго се влачиха нагоре по запречената тук-там пътека към платото, защото Лиан беше много отпаднал. Когато се изкачиха, той се вцепени, поразен от разрухата, от падналите кули и полуразрушената крепост. Единият ръб на пролома сега стърчеше с цял човешки ръст по-високо от другия. Вулканът на север изхвърляше облаци пепел. Земята се разтресе и от пукнатината пред тях изригна пара. Развалините на Голямата кула се слегнаха още малко.
— Как си се измъкнала оттам? — ахна Лиан, забравил за яда си.
Тя му разказа.
— Тук не е безопасно — увери го накрая. — Хайде да си взимаме багажа и да потегляме.
Лиан се наведе да вдигне парче лазурит, голямо колкото дланта му.
— Колко е хубаво… Как ли е стигнало дотук?
— Аз отчупих голям къс, когато се катерих по кулата. Ако искаш, вземи го.
— Ще го взема. — Лиан пъхна парчето в кесията си. — За спомен от Катаза… Хей! Знаеш ли, Рулке ми каза гатанка. Според него Кандор е скрил най-ценните си книжа на място, каквото има всеки. Под леглото! Как не се сетих по-рано…
— Изобщо не знам къде е била спалнята му — неуверено промълви Каран.
— Аз знам. Тършувах във всяка стая на крепостта.
Можеха да пострадат, докато се провираха през затрупаните от струтванията коридори под един от рухналите шпилове на твърдината. Озоваха се в покои, още по-необикновени от спалнята на Рулке. Подпорите на леглото бяха от благоуханен кедър с изящна резба, двете табли — инкрустирани с десетки видове скъпа дървесина, по която сребърни нишки очертаваха фигурки на двойки, слети в неудържима страст.
Лиан се пъхна отдолу. Каран позяпа изумена изображенията, после изсумтя и се мушна до Лиан.
— Не те изоставих там нарочно. Толкова ме е срам. Ще ми простиш ли?
— Остави това сега!
Той тропаше по плочките и плъзгаше пръсти по подпорите.
— Няма нищо — промърмори с досада. — Не било толкова просто.
— Какво търсиш?
Любопитството й се събуди, докато го гледаше да бута и дърпа леглото отдолу.
— Скривалище за документи.
— Плътно е… — каза тя, опипвайки горния ръб на рамката. — О… Какво е това?
Натисна скрит в рамката бутон и нещо щракна над главата й. Пак чукна с юмрук по дъската, но сега усети кухина. Зашари с пръсти вътре, измъкна дълга метална кутия и вдигна капака. Кутията беше пълна догоре с книжа, а под тях имаше тънка книга.
Лиан грейна и побърза да изнесе кутията на светло.
— Каран, това е!
Не успяха да намерят други скривалища. Седнаха на леглото да хапнат скаг — питки като тухлички, изпечени от стрити корени, смесени със сушени плодове, ядки и семена.
Лиан прегледа документите. Листове, плътно навити на руло, съдържаха записки за проучването около гибелта на Шутдар и унищожаването на флейтата. Датите на повечето бяха скоро след появата на Възбраната. Сложените отдолу книжа бяха написани столетия по-късно, малко преди смъртта на самия Кандор.
А на дъното под книгата намериха потъмняла верижка, сплетена от сребърен филигран.
— Колко е приятна на пипане. — Каран плъзна почернелия метал по бузата си. — Топли, успокоява и закриля…
Лиан изсумтя:
— Сребърен накит, нищо повече.
— Гледай си своите дарби и не оспорвай моите! — подразни се тя. — Каквото и да е това, изработката е прекрасна, изплетена е по подобие на спиралите в Голямата кула. Може би Кандор е искал да му напомня за кулата. Усещам, че е древна.
Лиан я взе от ръката й.
— Такава си е. И понеже аз я намерих, вече е моя.
Каран се обиди, но Лиан коленичи и я сложи на шията й.
— Хайде да започнем на чисто, бива ли?
Целуна я по носа.
— Ох, Лиан… — целуна го и тя.
Минаха часове, докато той прочете всичко, но в документите се описваха само неуспехи в безплодните търсения. Уморен, Лиан пусна поредния лист.
— Не е тук. Кандор сигурно е носил доказателствата със себе си.
Книжката, подвързана с тънка фина кожа, беше запълнена с неразгадаемите каронски писмена. Лиан я остави и взе последния документ.
— Я, това е писмо до Рулке.
След миг изпсува.
— Сега пък какво? — Каран, която се бе загледала в книгата, вдигна глава. — Не можеш да го прочетеш ли?
— Вече съм го чел. Копие на онова писмо, което присвоих от архивите на Магистъра в Туркад.
Подхвърли й свитъка, Каран изтърва книгата и от нея се изсули сгънат лист.