Оказа се, че е достатъчно високо, за да се разтресе цялото й тяло. И Джафит се показа на прозореца, но беше прекалено едър, за да се промъкне. Мейгрейт се затътри по улицата към безопасността на армейския щаб.
Дотам й оставаха само няколко пресечки, но се чувстваше полумъртва, а цял отряд разгневени гашади тичаха след нея.
— Помощ! — изграчи тя отдалеч.
Никой от часовите не се обърна, чуваше ги как обсъждат залозите за надбягванията с плъхове тази седмица.
— Помогнете ми! — изхърка тя отчаяно.
Те не й обърнаха внимание. Но като по чудо тя зърна в двора познат офицер с набита фигура, който стоеше пред строени войници.
— Ванхе! — изпищя Мейгрейт.
Опитният военачалник реагира мигновено. Хвърли се през отворената порта, грабна Мейгрейт изпод носа на Джафит и я метна на рамо като навит на руло килим.
Войниците му пъргаво образуваха защитен строй пред портата, още мнозина идваха да ги подкрепят. Гашадите се заковаха на място. Мейгрейт усещаше пронизващите им погледи. Рулке им бе заповядал да я държат в плен, а те го бяха подвели. За миг като че понечиха да се хвърлят срещу гората от насочени копия. Един от тях наистина го направи, друг обаче го повали навреме на калдъръма. Тя усещаше как се напрягат да я призоват, да я покорят, за да я върнат.
Задъханата Йеча стоеше отпред и тъмните й очи блестяха от омраза. Ако можеше да се добере до Мейгрейт, изобщо нямаше да си спомни заповедите на Рулке.
Джафит дръпна Йеча за ръката.
— Да вървим. Все някой път ще успеем.
Гашадите преживяваха тежко срама и унижението си. Мейгрейт знаеше, че ще сторят и невъзможното, за да я заловят отново, да заличат позора си.
Болката в краката й не стихна дни наред, а кошмарното бягство застави Мейгрейт да прецени трезво колко е немощна и душевно, и телесно. Откакто се бе събрала с Игър, пропиляваше безцелно ден след ден. А през целия си живот бе свикнала със сурова дисциплина и нескончаем труд. Зае се с предишните похвати в подготовката си, за да влезе отново във форма.
Редуваше изтощителните упражнения с медитация. Едновременно с това се зае да намери решението на абстрактен проблем, за което бяха необходими и безупречна логика, и интуитивни скокове на мисълта. В младостта си бе намирала убежище в тези ритуали, тренировки и главоблъсканици. Помагаха й и сега.
Около седмица след бягството й от гашадите някой почука кротко на вратата. Знаеше кой е — невръстен вестоносец на име Бинди, с кръгло лице, обрамчено от черни къдрици. Идваше всеки ден с един и същ въпрос.
— Какво има, Бинди? — подвикна тя.
Той й се усмихна невинно.
— Праща ме маршал Ванхе. Интересува го дали днес имате някакви вести от господаря Игър?
Тревогите на Ванхе нарастваха и Мейгрейт се досещаше, че нямат успехи в сраженията.
— Уви, нямам — отвърна тя.
Лицето на момчето се изопна.
— Ама маршалът ще…
— Какво? — наведе се Мейгрейт да го погледне в очите. — Ще те нахока ли?
— О, не. Но вчера, когато нямаше никого при него, направо си скубеше косите. Страх ме е, че ще ни победят. Мама заспива с плач нощем. Откакто убиха татко…
— Как се случи? — благо попита Мейгрейт.
— През първата война миналата зима. Имам и три малки сестрички, мама не печели достатъчно, за да ни изхрани. Без парите, които ми дават тук, щяхме да гладуваме.
— И колко плащат на един вестоносец?
— Цели два грайнта седмично! — гордо я осведоми момчето. — Хранят ме, имам си и униформа. А като порасна, ще стана офицер в армията. Сега трябва да докладвам на маршал Ванхе.
Той изпъчи хилавите си гърди и хукна.
Мейгрейт подхвана отново упражненията си. След около час бе стигнала до завършващата част — них, с похвати от ръкопашния бой, ту недоловими за окото, ту мудни като в сън наяве, сякаш присмехулно наподобяваше някакъв танц. Изведнъж усети нечий поглед. Усилията й да реши задачата, която прехвърляше в ума си, се провалиха. Прекъсна них, без да постигне хармония.
Отвори очи задъхана и видя Ванхе — нисък, на ръст колкото нея, с тантуреста тяло и ъгловати челюсти. Ако се вярваше на мълвата, не беше добродушен човек, но не беше и безжалостен. Заради подмолния саботаж на гашадите другите армии направо се разпадаха, но неговите войски му оставаха верни. Стреснатата Мейгрейт го покани да седне и му предложи чай.
— Благодаря — отвърна маршалът, макар изражението му да показваше, че иска да минат без празни приказки.