Товарът на несгодите му ставаше непосилен. Война пред портите на Туркад, никакви вести от Игър, безогледни гашади — нямаше никаква власт над събитията. Игър бе ръководил всичко. Сега Ванхе се мяташе безцелно и страхът му растеше.
— Твоите упражнения изглеждат… твърде трудни.
— Така си е! Започнах да се усъвършенствам преди много години и тогава реших, че ще намеря решението на Четиридесет и деветте кригми на Калиат. Докато изпълнявам упражненията си, умът ми е зает с тези загадки и парадокси.
Ванхе мълча дълго, накрая гласът му прозвуча почтително.
— И докъде напредна? Има ли изобщо решения?
Тя заговори без следа от гордост или самодоволство.
— Вече имам решенията на двадесет и седем от тях. Отложила съм още шест — за тях няма отговор, докато не разгадая онези, на които се опират. Седмата пък зависи от всички други, значи ще е последна. Две са съставени неправилно или от Калиат, или от нейните ученици, условията им трябва да бъдат променени. Още не съм се заела с това. Една е безсмислица и не мога да вникна в нея. До останалите не съм стигнала засега.
Ванхе се опули. Току-що бе чул немислимото. Само за една от Четиридесет и деветте кригми бе известно решение. То бе отнело цяла година на мнозина, обединили усилията си, учени, но и до ден-днешен други го оспорваха. Той обаче не се усъмни в думите на Мейгрейт.
Изведнъж стана рязко от стола и се вторачи в нея с погледа на човек, в миг открил изхода от задънена улица.
— Какво има?
Тя също се изправи.
— Май разбрах как да се справя с проблемите си. Научи ли нещо за Игър?
— Нищо. — Тя попи влагата по челото си с парче коприна. — За кой проблем говориш? Войната?
— Да! Армията на Тилан ни превъзхожда…
Той млъкна и пак я изгледа напрегнато. Мейгрейт се подразни. Какво ли искаше от нея този закоравял войник с ъгловато и червено като тухла лице?
Изражението му леко се смекчи.
— Понякога съжалявам, че отдадох целия си живот на армията. Има ли нещо по-жалко от престарял боец? Но такъв е изборът ми и през годините се нагледах на какво ли не… Да говорим по същество! — Той й описа набързо мрачното им положение. — Губим войната. Всъщност вече я загубихме. От петте ни армии само моята, Първа, не е разложена отвътре от гашадите. Не ми достигат хора, за да браня успешно града.
— И аз какво мога да направя, маршал Ванхе?
Той преглътна тежко, поддал се на смущението. Наистина бе изплашен.
— Мейгрейт…
— Е? — неспокойно го подкани тя. — Какво искаш?
— Не мога да се опълча на Тилан. И аз, и той, и войниците ми знаем това. Опитам ли се, бойните ми отряди ще бъдат изтребени, а Туркад — прегазен! Ще поемеш ли командването, докато Игър се завърне… ако някога го видим отново?
Мейгрейт се стъписа.
— Що за шега?!
— Не се шегувам — сдържано я увери маршалът.
— Нищо не разбирам нито от командване, нито от армии.
— Не говоря за войната. Нуждаем се от силен водач, за да договорим капитулацията си.
Изведнъж и тя се уплаши. Капитулация!
— Това не е по силите нито на мен, нито на моите офицери — продължи Ванхе. — Ако армията на Тилан нахлуе в града, ще се пролее много кръв. Ти си умна, умееш да мислиш. Имаш и сила, а ти и Игър…
„Само не подхвърляй някоя грозна войнишка думичка, иначе край на този разговор“ — помисли си Мейгрейт.
— …сте партньори, равни — довърши маршалът.
— Но аз не знам как да командвам войски, стряска ме самата мисъл да налагам волята си.
— Имам си шпиони и съветници в изобилие. Необходим ми е човек, в когото да виждат предводител.
— А-а, нужна ти е кукла на конци — нерадостно промълви тя.
И този мъж се държеше с нея като Фейеламор.
— Мейгрейт, в безизходица съм. Градът ще бъде превзет след броени дни.
— И как аз да направя нещо, на което ти не си способен?
— Тилан е чародей с немалка мощ, но и ти си такава. Аз съм войник, нищо повече. Не мога да се меря с него, а ти можеш. Накарай го да реши, че още сме силни, и изтръгни от него по-приемливи условия за капитулацията ни.
— Не мога… — отпаднало възрази Мейгрейт.
— Ти направи Игър безпомощен за много часове във Физ Горго. Никой друг не го е постигал. — Ванхе хвана ръката й. — Умолявам те. Ще се заемеш ли?
Мейгрейт се засмя нервно и взе чайничето, но то беше празно. Щастлива, че има повод да излезе за малко, тя отиде припряно в кухнята, за да налее вряла вода. Открай време се съмняваше в способностите си, бе пораснала с мисълта, че ценността й е нищожна и каквото подхване, го прави калпаво. Фейеламор никога не беше доволна от нея. И сега Мейгрейт недоумяваше защо й правят такова предложение.