— Войнико?
— Да, ще се обръщам към вас.
— Но това все още не е услугата, която ще поискам.
— Каква е… — той прокара ръка през косата си. — Взимам си думите назад.
Тя тихо се засмя.
— Винаги си се учиш бързо.
— Няма друг начин — щом ще става крал.
Скрайб Върджин се плъзна по-близо към него и той усети аромата на люляк.
— Дай си ръката.
Той го направи.
Черните дипли се раздвижиха и тя протегна ръка. В шепата му тупна нещо. Пръстен. Тежък златен пръстен с рубин, голям колкото орех. Беше толкова горещ, че едва не го изпусна.
Сатурновият рубин.
— Ще й го дадеш от мое име. Освен това ще присъствам на церемонията.
Рот стисна подаръка толкова силно, че рубинът се заби в дланта му.
— За нас ще бъде чест.
— Да, но причината да дойда, е друга.
— Услугата.
Тя се засмя.
— Браво. Въпрос, поставен под формата на изявително изречение. Разбира се, за теб не е изненада, че няма да ти отговоря. Върви си сега, войнико. Върви при жена си. Да се надяваме, че си направил добър избор.
— Скрайб Върджин?
— Приключихме.
— Благодаря ти.
Черните дипли се разлюляха и тя се отправи към падащата вода. Коприната се развя назад и под нея се показа ослепителна светлина, сякаш костите й светеха, а кожата й беше прозрачна. Щом се докосна до водата, над белия двор се издигна пъстроцветна дъга.
Рот ахна от изненада, тъй като зрението му внезапно се проясни. Дворът, колоните, цветовете, Скрайб Върджин, всичко дойде на фокус и той го виждаше отчетливо. Загледа се в дъгата: жълто, оранжево, червено, виолетово, синьо, зелено. Цветовете й искряха като скъпоценни камъни, блясъкът им сякаш прорязваше въздуха, но въпреки това ослепителната им красота не го нарани. Той попиваше гледката, обгърна я с ума си и се опита да я задържи.
Скрайб Върджин се обърна с лице към него и отпусна ръката си. Цветовете мигновено изчезнаха и пред очите му отново падна мъгла.
Осъзна, че му беше направила малък подарък. Точно както беше поставила в шепата му пръстена за Бет.
— Прав си — каза тя меко. — Надявах се да съм по-близо до теб. Бяхме близки с баща ти и вековете на самота бяха дълги и тежки. Никой не зачита Бог, не се моли, историята не се съхранява. Аз съм безполезна. Забравена. Но което е по-лошо — продължи тя — виждам бъдещето и то е мрачно. Оцеляването на расата не е осигурено. Няма да можеш да се справиш с това сам, войнико.
— Ще се науча да търся помощ.
Тя кимна.
— Ще започнем отначало. Ти и аз ще сложим ново начало. И ще работим заедно, както трябва да бъде.
— Както трябва да бъде — повтори той думите й.
— Ще дойда при теб и братята ти довечера — каза тя. — И ще изпълним церемонията както подобава. Ще направим обет, който е добър за теб, войнико, и ще го направим както трябва. Ако жената е съгласна да те вземе.
Имаше чувството, че Скрайб Върджин се усмихва.
— Знам името ви от баща си — каза той. — Бих го използвал, ако ми позволите.
— Да.
— Довиждане, Аналис. Приготовленията ще бъдат направени.
40
Господин Х. Наблюдаваше Били Ридъл, който тъкмо влизаше в офиса. Облечен в тъмносиньо поло и шорти в цвят каки, Ридъл изглеждаше загорял, здрав и силен.
Юнак, ако използваме една старомодна дума от младостта на господин Х.
— Сенсей — Били сведе глава за поздрав.
— Как си, синко?
— Обмислих нещата.
Господин Х. зачака, изненадан, че толкова се вълнува от отговора на Ридъл.
— Искам да работя за вас.
Господин Х. се усмихна.
— Това е хубаво, синко. Много хубаво.
— Какво трябва да направя? Трябва ли да попълня някакви документи за академията?
— Малко по-сложно е. Всъщност няма да работиш за академията.
— Но мисля, че казахте…
— Били, има някои неща, които трябва да разбереш. Освен това трябва да минеш през ритуала по посвещаването.
— Имате предвид някакво изпитание? Няма проблем. Вече съм минал през няколко. Заради футбола.
— Страхувам се, че това изпитание е по-сериозно. Но не се безпокой, аз също съм минал през него и съм сигурен, че ще се справиш добре. Ще ти кажа какво трябва да донесеш и ще бъда до теб. През цялото време.
В крайна сметка не беше за изпускане да наблюдаваш как работи Омега.
— Сенсей, аз, ъъъ… — Ридъл прочисти гърлото си. — Просто искам да знаете, че няма да ви разочаровам.
Господин Х. бавно се усмихна при мисълта, че това беше най-хубавата част от работата му.
Изправи се и се приближи към Били. Постави ръка на рамото му, притисна костите и се втренчи в широко отворените очи, които срещнаха погледа му.