Тя остави подноса на бюфета и се върна в кухнята. Завари Фриц да се мъчи да достигне една голяма кристална купа, поставена на висока полица в шкафа.
— Остави на мен, ще я сваля.
— О, благодаря ви, госпожице.
Тя свали купата, сложи я на плота и го наблюдаваше, докато той я пълни със сол.
Това не е никак добре за кръвното, каза си тя.
— Бет? — повика я Уелси. — Ще донесеш ли от килера три буркана сладко от праскови за заливката на свинския бут?
Бет влезе в малкото като кутия помещение и включи осветлението. От долу до горе то беше пълно с консервени кутии и буркани с най-разнообразно съдържание. Търсеше рафта с прасковите, когато чу, че вратата се отваря.
— Фриц, знаеш ли…
Тя се завъртя и се блъсна право в твърдото тяло на Зейдист.
Той ахна и двамата отскочиха назад един от друг, а вратата се затвори. Той затвори очи, сякаш изпитваше силна болка, устните му се разтегнаха и разкриха всичките му зъби.
— Извинявай — прошепна тя, опитвайки се да се отдалечи от него. Но нямаше място и нямаше как да излезе оттам. Той стоеше пред вратата. — Не те видях. Наистина съжалявам.
Той носеше плътно прилепнала риза с дълги ръкави и когато сви юмруци, тя видя как мускулите на мишците и раменете му се издуват. Беше много едър, но силата на тялото му го караше да изглежда още по-грамаден.
Устните му се отвориха. Когато усети погледа на черните му очи върху лицето си, тя се сви.
— За Бога, знам, че съм грозен — рязко каза той. — Но не се бой от мен. Не съм толкова свиреп.
След това грабна нещо и излезе.
Бет залитна към консервите и бурканите и погледна към празното място, което беше оставил на полицата. Кисели краставички. Беше взел кисели краставички.
— Бет, намери ли… — Уелси спря на прага. — Какво се е случило?
— Нищо. Нищо… не се е случило.
Уелси я погледна в очите, намествайки престилката върху синята си рокля.
— Лъжеш ме, но днес е сватбата ти, затова ти прощавам — тя намери конфитюра и свали няколко буркана. — Хей, защо не отидеш да си полегнеш в стаята на баща ти? Рейдж вече е готов, така че можеш спокойно да си отдъхнеш. Трябва малко да се поглезиш, преди да се омъжиш.
— Знаеш ли, мисля, че идеята ти е добра.
Бъч се облегна назад в плетения люлеещ се стол, кръстоса крака и започна да се оттласква с единия крак от пода. Столът заскърца.
В далечината проблесна светкавица, но гръм не се чу. Нощта беше изпълнена с уханието на градината долу. И на морето.
В другия край на ниската веранда Мариса вдигна глава към небето. Лекият летен бриз развя кичурчета коса край лицето й. Можеше да я съзерцава цял живот и пак нямаше да му е достатъчно.
— Бъч?
— Извинявай. Какво каза?
— Казах, че си много красив с този костюм.
— Този стар парцал? Просто го намъкнах.
Тя се засмя, което беше и целта му, но когато звукът затрептя в ушите му, той стана сериозен.
— Не аз, ти си красива.
Тя вдигна ръка към шията си. Изглежда, не знаеше как да реагира, когато й правят комплименти, май не беше получавала много. Беше му трудно да го повярва.
— Направих си прическа заради теб — каза тя. — Реших, че може би косата ми така ще ти хареса.
— Харесвам я всякак. Както и да я направиш.
Тя се усмихна.
— И роклята избрах заради теб.
— Харесва ми. Но, знаеш ли, Мариса, не е нужно да се стараеш да ми се харесаш.
Тя сведе поглед.
— Свикнала съм да го правя.
— Тогава забрави този навик. Ти си самото съвършенство.
Тя засия. Цялата. Той не беше в състояние да помръдне. Просто я гледаше. Бризът се усили и полата на шифонената рокля се уви около грациозната извивка на ханша й. И изведнъж той вече не мислеше само колко е красива.
Бъч едва не се засмя. Никога не беше мислил, че страстта може да наруши очарованието на един миг, но нямаше нищо против да забрави за физиологичните нужди на тялото си за тази вечер. Или за по-дълго. Наистина искаше да се отнесе с нея както подобава. Тази жена заслужаваше обожание, подкрепа и щастие.
Бъч сви вежди. Да, и как ще направи това? Това с щастието. Беше уверен, че ще се справи с обожанието и с подкрепата.
Само че просто… една девствена жена вампир беше от категорията жени, за които не знаеше нищо.
— Мариса, знаеш, че аз не съм като вас, нали?
Тя кимна.
— Още от момента, когато те видях за пръв път.
— Това не те ли… отблъсква? Не те ли безпокои?
— Не, харесва ми как се чувствам, когато съм с теб.
— И как се чувстваш? — попита той успокоен.