Господин Х. беше поразен.
Слепия крал наистина съществуваше. Векове наред за него се разказваха какви ли не истории и легенди, но откакто господин Х. стана член на обществото, никой не можеше да потвърди със сигурност, че го е виждал. Всъщност, носеха се упорито слухове, че воинът крал е умрял, заключение, което се базираше на факта, че обществото на вампирите се разпада. Но не, кралят беше жив.
Боже мой. Това беше дар, достоен да бъде положен на олтара на Омега.
— Казах ви, че ще дойде — говореше Били на щатските полицаи. — Той е учителят ми по бойни изкуства. Защо ни спряхте?
Полицаите прибраха оръжията в кобурите и пренасочиха вниманието си върху господин Х.
— Документите ви за самоличност, моля? — каза единият от тях.
Господин Х. се усмихна и им подаде шофьорската си книжка.
— С Били тъкмо бяхме тръгнали на вечеря. И може би на кино.
Човекът проучи снимката, след това лицето му.
— Господин Хавиер, ето ви книжката. Извинете ни за причиненото неудобство.
— Няма проблем, полицай.
Господин Х. и Били отново влязоха в „Хамър“-а. Ридъл изруга.
— Такива идиоти са. Защо ни спряха?
Защото ни нападнаха двама вампири, отговори му наум господин Х. Просто не го помниш, нито пък онези двамата със значките.
Хитри игрички с мозъка. Много хитри.
— Какво прави щатската полиция тук? — попита господин Х., докато палеше джипа.
— Татко получи поредната заплаха от терористи и реши да напусне Вашингтон за известно време. Довечера се връща у дома и тук ще гъмжи от полицаи, докато не се върне обратно в столицата.
— Говори ли с баща си?
— Аха. В действителност изглеждаше облекчен.
— Сигурно е така.
Били бръкна в брезентовата си торба.
— Взех това, което ми казахте.
Той му показа керамичен съд с високо гърло и капак.
— Добър е, Били. Точно такъв размер ти трябва.
— Какво ще слагаме в него?
Господин Х. се усмихна.
— Ще разбереш. Гладен ли си?
— Не. Прекалено съм развълнуван, за да мисля за храна — Били притисна дланите си една в друга, раздвижвайки мускулите си. — Искам да ви кажа, че не се давам лесно. Каквото и да става тази нощ, ще издържа.
Ще видим, помисли си господин Х. и пое по пътя към собствения си дом. Щяха да проведат церемонията в хамбара и масата за мъчения щеше да свърши добра работа. Можеше да върже Били по-лесно.
Градските къщи изчезнаха и край пътя се появиха ферми. Господин Х. установи, че се усмихва. Слепия крал. В Колдуел.
Господин Х. погледна към Ридъл. В Колдуел и търси Били. Каква ли е причината?
45
Бет отново беше облякла роклята. Харесваше й.
— Нямам обувки — каза тя.
Уелси извади още една фиба от устата си и я пъхна в кока, оформен на тила на Бет.
— Не трябва да си с обувки. Добре, да видим как изглеждаш.
Уелси се усмихна, когато Бет затанцува из спалнята на баща си и диплите на червената атлазена пола се развяха подобно на огнени пламъци около нея.
— Ще се разплача — Уелси закри устата си с ръка. — Знам си го. Щом той те види, ще се разплача. Толкова си красива, а и това е първото хубаво нещо, откакто… Не знам откога.
Бет спря да се върти и диплите на роклята паднаха надолу.
— Благодаря ти. За всичко.
Уелси поклати глава.
— Не бъди мила с мен, иначе сълзите ми веднага ще потекат.
— Наистина съм ти благодарна. Чувствам се… Не знам, омъжвам се в семейство. Преди никога не съм имала истинско семейство.
Носът на Уелси почервеня.
— Ние сме твоето семейство. Ти си една от нас. А сега престани, чу ли? Преди да съм се разплакала.
На вратата се почука.
— Там вътре всичко наред ли е? — чу се мъжки глас отвън.
Уелси отиде при вратата, открехна я леко и подаде глава навън.
— Да, Тор. Братята готови ли са?
— Какво по… Плачеш ли? — попита Тор. — Добре ли си? Господи, да не е нещо с бебето?
— Тор, успокой се. Аз съм жена. Плача на сватби. Влиза в работната ми характеристика.
Чу се звук от целувка.
— Просто не искам да се тревожиш, лийлан.
— Тогава ми кажи, че братята са готови.
— Готови сме.
— Добре. Сега ще я доведа.
— Лийлан?
— Какво?
Те си размениха тихо няколко думи на красивия им език.
— Да, Тор — прошепна Уелси. — И след двеста години пак ще се омъжа за теб. Въпреки че хъркаш и разхвърляш оръжията си из цялата спалня.
Вратата се затвори и Уелси се върна.
— Готови са, чакат те. Тръгваме ли?
Бет подръпна корсажа на роклята си. Погледна към рубинения си пръстен.
— Никога не съм мислила, че ще го направя.
— Животът е пълен с прекрасни изненади, нали?