Фюри веднага отвори вратата откъм своята страна и му направи място до себе си.
— Значи все пак идваш с нас?
Зейдист изгледа злобно Бъч, сядайки отзад, но Бъч не го прие лично. Вампирът не изглеждаше особено доволен и при вида на другите също.
Ви обърна колата и потегли с пълна скорост. Разговорът продължи въпреки музиката, но атмосферата вече не беше същата. Което беше разбираемо, като се има предвид, че сега в колата имаше жива граната.
Бъч погледна назад към Зейдист. Черните блестящи очи отвърнаха на погледа му. Усмивката на лицето на вампира беше жадна за грехове и готова за зло.
Мариса влезе в трапезарията и Хавърс остави вилицата си. Разтревожи се, когато тя не дойде да седне на масата, но се боеше да провери дали е в апартамента си. При сегашното му настроение не би понесъл мисълта, че я няма.
— Извинявай, че закъснях — каза тя и го целуна по бузата. Седна на стола леко като птичка, намести се и оправи роклята си с грациозни движения. — Надявам се, че ще можем да поговорим.
Каква беше тази миризма по нея, зачуди се той.
— Агнешкото изглежда прекрасно — тихо каза тя, когато Каролин донесе още една пълна чиния за нея.
Афтършейв, каза си той. Сестра му миришеше на афтършейв. Била е с мъж.
— Къде беше цяла вечер?
Тя се поколеба.
— У Дариъс.
Той остави салфетката си на масата и се изправи. Беше занемял от гняв.
— Хавърс, защо ставаш от масата?
— Както виждаш, вече се нахраних. Приятни сънища, сестро.
Тя хвана ръката му.
— Защо не останеш?
— Трябва да свърша нещо.
— Сигурна съм, че може да почака — очите й го гледаха умолително.
— Не, не може.
Хавърс отиде в предния салон. Беше горд, че успя да запази спокойствие. Напрегна всички сили и се дематериализира. Потрепери, когато отново възвърна формата си. Някои квартали в центъра на града бяха отвратителни. Наистина отвратителни. Уличката, която бе избрал, беше точно до един от клубовете, „Скриймърс“. Беше чувал от някои цивилни вампири, които бе лекувал, че братята често се отбиват тук. Докато преценяваше хората в тълпата, които чакаха да влязат вътре, разбра защо. Бяха агресивна сбирщина, воняща на похот. На поквара.
Несъмнено отговаряха на ниските критерии на братята за компания.
Хавърс понечи да се облегне на стената на сградата, но се отказа. Тухлите бяха мръсни и влажни от стичащия се по тях конденз. Можеше да си представи какви организми виреят върху слузестите стени. Огледа уличката в двете посоки. Рано или късно щеше да намери това, което търсеше.
Или то щеше да го намери.
Господин Х. заключи входната врата и пое в нощния мрак. Беше доволен от начина, по който протече ритуалът. Били беше шокиран, но издържа до края на посвещаването. Особено като разбра, че или трябва да го приеме, или да бъде убит на масата.
Господи, изражението на лицето му, когато видя Омега, беше адски забавно. Никой не очакваше въплъщението на злото да изглежда така и всеки би могъл лесно да се подведе. Е, поне докато върху него не падне погледа на Омега. Тогава всеки усещаше вкуса на собствената си смърт. Малка глътка с обещание за още.
Когато всичко свърши, господин Х. отнесе Били в къщата и сега Ридъл си почиваше в стаята за гости. Е, не точно. Защото в момента повръщаше и това щеше да продължи през следващите два часа, докато кръвта на Омега не превземеше всяка клетка на жалката течност, която бе текла във вените на Били през осемнадесетте години на неговия живот. Освен това Ридъл имаше рана на гърдите. Пресният разрез започваше от гърлото и стигаше до гръдната кост. Омега беше съединил кожата с пръста си, но раната щеше адски да боли поне до следващата сутрин. Все пак до вечерта Били щеше да бъде достатъчно силен, за да излезе навън.
Господин Х. се качи в „Хамър“-а и пое на юг. Беше наредил на една от елитните групи да покрият центъра на града и искаше да ги наблюдава в действие. Не му беше приятно да го признае, но може би господин О. имаше право за мотивацията. Освен това искаше да види как действа групата в бойна обстановка. След смъртта на господин М. обмисляше дали да не включи Ридъл на негово място, но искаше да усети динамиката на групата, преди да вземе решение.
А и Били първо трябваше да бъде оценен. Като негов инструктор по бойни изкуства господин Х. беше уверен в умението на Ридъл да се бие. Но не знаеше как ще реагира момчето при първото си убийство. Подозираше, че ще се въодушеви, но никога не се знае. Искрено се надяваше Ридъл да му даде повод за гордост.
Господин Х. се усмихна, като се поправи. Надяваше се господин Р. да му даде повод за гордост.