— Има още нещо, Тор? Ще ти кажа нещо, но не трябва да го съобщаваш на братята засега. След като отмъстим за смъртта на Дариъс, аз се оттеглям.
Тор смръщи вежди.
— Моля?
— Няма да се бия повече.
— Какво ти става, по дяволите? С плетене ли смяташ да се захванеш? — Тор прокара ръка през късо подстриганата си коса. — Как ще…
— Искам ти да поведеш братята.
Тор зяпна от изненада.
— Какво?
— Братството трябва изцяло да се преустрои. Искам да бъдат централизирани и да се ръководят като военна част, без повече глупости като самотни битки. Освен това трябва да вербуваме още братя. Искам войници. Искам цели батальони войници, тренировъчни полигони, най-доброто от всичко — Рот го гледаше, без да мигне. — Ти си единственият, който може да се справи с тази работа. Ти си най-уравновесеният и стабилен сред тях.
Тор поклати глава.
— Не мога… Исусе Христе, не мога да го направя. Съжалявам…
— Не те моля. Уведомявам те. И когато го обявя на първия си форум, думата ми ще бъде закон.
Тор изпусна шумно дъх.
— Господарю?
— Виж какво, досега бях лош крал. В действителност изобщо не си вършех работата. Но сега това ще се промени. Всичко ще се промени. Ще изградим своя цивилизация, братко. Или по-скоро ще я възстановим.
Очите на Тор подозрително заблестяха. Извърна глава и уж небрежно изтри с палци появилите се в тях сълзи. Като че ли просто нещо му беше влязло в окото. Прочисти гърлото си.
— Възкачваш се на престола.
— Да.
Тор застана на едно коляно и сведе глава.
— Слава Богу! — каза той дрезгаво. — Расата ни отново е едно цяло. Ти ще ни водиш.
Рот се почувства зле. Не желаеше точно това. Просто не можеше да понесе мисълта за евентуалната трагедия, поемайки отговорност за толкова много поданици. Не знаеше ли Тор, че не го бива много? Че не е достатъчно силен? Беше оставил родителите си да умрат, беше се държал като страхливо мекотело, а не като мъж. Какво всъщност се беше променило от тогава? Само тялото му. Не и душата му. Искаше да избяга от поверения му по рождение товар, просто да се махне…
Тор потръпна.
— Толкова дълго… Толкова дълго чакахме да ни спасиш.
Рот затвори очи. Безкрайното облекчение в гласа на неговия събрат му показа каква голяма нужда има от крал. Колко отчаян е народът му. А докато Рот беше жив, никой друг не можеше да поеме тази роля.
Той колебливо протегна ръка и я постави върху наведената глава на Тор. Важността на това, което му предстоеше, което предстоеше на всички, беше твърде огромна, за да бъде осъзната напълно.
— Заедно ще спасим расата — промълви той. — Всички заедно.
Няколко часа по-късно Бет се събуди и усети глад. Освободи се от тежката ръка на Рот, облече една тениска и се загърна в халата му.
— Къде отиваш, лийлан! — гласът му беше натежал, ленив и спокоен. Чу костите му да изпукват, както когато се протягаше.
Като се има предвид колко пъти беше правил любов с нея, беше чудно, че изобщо може да се движи.
— Отивам да хапна нещо.
— Кажи на Фриц.
— Той работи достатъчно снощи, заслужава да си почине. Веднага се връщам.
— Бет… — гласът на Рот прозвуча остро. — Пет часът следобед е. Слънцето още не е залязло.
Тя спря.
— Ти нали ми каза, че може би ще мога да излизам през деня.
— Теоретично е възможно…
— Сега е моментът да проверя.
Тя беше на вратата, когато Рот изведнъж се появи пред нея. Очите му я гледаха строго.
— Не е необходимо да проверяваш точно сега.
— Няма нищо страшно. Само ще надникна…
— Никъде няма да ходиш — неодобрително изръмжа той. Масивното му тяло излъчваше агресия. — Забранявам ти да излезеш от тази стая.
Бет бавно затвори уста.
Забранява ми? Той ми забранява?
Ще трябва да пресечем това още в зародиш, каза си тя и размаха пръст пред лицето му.
— Дръпни се, Рот, и забрави тази дума, когато разговаряш с мен. Може и да сме женени, но няма да ти позволя да ми нареждаш като на дете. Разбрахме ли се?
Той затвори очи. По суровите му черти пробяга безпокойство.
— Хей, всичко ще бъде напред — каза тя и се приближи към него. Повдигна ръцете му и ги постави на раменете си. — Само ще си покажа главата в салона. Ако нещо се случи, веднага се връщам долу. Окей?
Той я прегърна и я притисна силно към себе си.
— Неприятно ми е, че не мога да дойда с теб.
— Не можеш да ме пазиш от всичко.
Отново се чу недоволно ръмжене.
Тя го целуна под брадичката и хукна по стълбите нагоре, преди да е започнал отново да спори. Спря се, когато стигна на горната площадка, с ръка, опряна в картината. Отдолу се разнесе звъненето на мобилен телефон. Рот стоеше на вратата на стаята и я гледаше. Тя побутна картината, която леко се завъртя. Нахлулата през цепнатината светлина прониза мрака.