Беше ченгето и Рот отвори вратата с поглед. Човекът се смая от температурата в стаята.
— Аз… ходих до Колдуелската академия за бойни изкуства. Името на човека е Джоузеф Хавиер. Днес никой не го е виждал. Обадил се е и е помолил някой да му вземе часовете. Казаха ми къде живее и отидох дотам с колата. Апартаментът му е в западната част на града. Влязох вътре. Беше чисто. Прекалено чисто. Нищо в хладилника, нищо в гаража. Никаква поща, никакви списания. Никаква паста за зъби в банята. Никакви доказателства, че някой се е изнесъл набързо оттам. Апартаментът може и да е негов, но той не живее там.
На Рот му беше трудно да се съсредоточи. Мислеше единствено как да излезе от тази проклета дупка в земята и да намери Бет. Щом веднъж излезе навън, ще я усети. Кръвта му, която течеше във вените й, беше като джи пи ес чип. Би могъл да я открие, независимо в кой край на света се намира.
Взе мобилния си телефон и набра някакъв номер. Бъч понечи да си върви, но Рот го спря:
— Остани.
Ченгето седна на кожения диван, очите му бяха нащрек, тялото му беше спокойно. Беше готов за всичко. Когато Тормент се обади, Рот задейства братята.
— В десет часа тази вечер взимаш братята и отивате в Колдуелската академия за бойни изкуства. Влизате и претърсвате мястото, след това включвате алармата. Чакате, докато дойдат лесърите, избивате ги и подпалвате сградата. Искам да изгори до основи. Разбра ли? Да стане на пепел, Тор. Искам да стане на пепел, мамка му.
От другата страна нямаше колебание.
— Да, господарю.
— Наблюдавай Зейдист. Дръж го край себе си през цялото време, дори ако трябва го окови към себе си.
Рот погледна към Бъч.
— Ченгето ще наблюдава сградата от сега до залез-слънце. Ако види нещо важно, ще ти се обади.
Бъч кимна, като същевременно се изправи на крака и тръгна към вратата.
— Поемам задачата — каза той през рамо.
След кратка пауза Тормент попита:
— Господарю, имаш ли нужда от помощта ни, за да намериш…
— Аз ще се погрижа за кралицата.
50
През следващия час Бет наблюдаваше двамата си похитители, които се суетяха наоколо, като че ли убедени, че Рот ще дойде всеки момент. Само че как би могъл да знае къде е? Русият не беше оставил бележка с искане за откуп. Поне доколкото знаеше.
Отново започна да дърпа металните скоби и погледна към вратата. Слънцето залязваше, по тревата и покритата с чакъл алея се виждаха дълги сенки. За последен път зърна потъмняващото небе, преди Били да затвори вратата и да я залости с масивни резета.
Рот със сигурност щеше да я търси. Не се съмняваше в това. Но вероятно щяха да минат часове, докато я открие, но не смяташе, че й остава толкова време. Били Ридъл гледаше тялото й с такава ненавист, че тя беше убедена, че няма да издържи дълго да бездейства.
— Сега ще чакаме — каза русият и погледна часовника си. — Няма да е дълго. Искам да си въоръжен. Пъхни един пистолет в колана си и прикрепи нож към глезена си.
Били с удоволствие се зае със задачата. Имаше голям избор — полуавтоматични пистолети, пушки и остри ножове, с които можеше да се въоръжи цяла армейска част.
Взе един дълъг петнадесетина сантиметра ловджийски нож, извърна се и я погледна.
Дланите й, лепкави преди, сега се намокриха от потта. Той пристъпи към нея.
Бет сбърчи вежди и погледна надясно, както и другите двама в помещението. Какъв беше този звук? Някакъв тътен. Гръмотевица? Влак? Какъвто и да бе източникът, звукът ставаше все по-силен. След това се разнесе странно дрънчене, наподобяващо звъна на вятърни камбанки. Обърна глава към другата страна на хамбара. На масата с амунициите разпилелите се куршуми подскачаха и се удряха един в друг.
Били погледна към ръководителя си.
— Какво е това, по дяволите?
Мъжът пое дълбоко дъх, защото температурата рязко спадна с цели двадесет-тридесет градуса.
— Бъди готов, Били.
Звукът вече се беше превърнал в грохот. Хамбарът се разлюля, от гредите на покрива се посипа прах като мънички снежинки, който изпълни въздуха.
Били закри главата си с ръце.
Вратата на хамбара се разцепи и се отвори под напора на изригналия вледеняващ гняв. Цялата сграда се разтресе от силата му, гредите се местеха и скърцаха зловещо.
Рот застана на прага, изпълвайки вратата, въздухът край него се огъна от жаждата за мъст, заплахата и обещанието за смърт. Бет почувства погледа му върху себе си, след това той нададе оглушителен боен вик, толкова силен, че ушите я заболяха.
От този момент нататък Рот владееше изцяло положението.
Със светкавично движение, което очите й едва успяха да доловят, той се озова до русия мъж, грабна го и го захвърли към вратата на една от преградите. Русият, който дори не беше замаян, замахна и нанесе на Рот силен ъперкът в челюстта. Двамата се биеха ожесточено, нанасяха си удари, блъскаха се в стените, разбиваха прозорци и стени, чупеха маси. Въпреки оръжията, които носеха, те продължаваха да се бият с голи ръце, лицата им бяха сурови, зъбите им оголени, огромните им тела се нараняваха едно друго. Не искаше да гледа, но не можеше да отвърне очи от тях.