Тялото му подскочи, сякаш го бяха свързали с автомобилен акумулатор.
— Добре, хайде да го занесем до колата — каза мъжът, който бе поел нещата в свои ръце. — Мариса, дръж китката си до устата му.
Мъжете вдигнаха Рот от пода на хамбара, а Бет взе ръката му в своята. Понесоха го колкото могат по-внимателно към джипа на Вишъс и го сложиха в него, легнал по гръб. Мариса и Бет се качиха при Рот, Бъч и Вишъс седнаха на предната седалка. Другият мъж изчезна.
Докато „Ескалейд“-ът се носеше с рев по второстепенните пътища, Бет галеше татуираната ръка на Рот. Кожата му беше студена.
— Явно много го обичаш — каза тихо Мариса.
Бет вдигна поглед.
— Пие ли?
— Не знам.
51
В предверието на хирургическото отделение Хавърс свали латексовите си ръкавици и ги хвърли в един контейнер за биологични отпадъци. Гърбът го болеше. Беше прекарал часове наред наведен над Рот, докато зашие вътрешностите му и се погрижи за раната на шията му.
— Ще оживее ли? — попита Мариса, когато той излезе от операционната. Чувстваше се отпаднала, след като бе дала толкова много кръв. Беше бледа, но се държеше.
— Скоро ще разберем. Надявам се да оживее.
— Аз също — тя вървеше до него, избягвайки погледа му.
— Мариса…
— Знам, че съжаляваш. Но не на мен трябва да поднесеш извиненията си. Трябва да започнеш от Бет. Ако е готова да те изслуша.
Вратата се плъзна и се затвори със свистене.
Хавърс затвори очи. О, Боже мой, болката в гърдите му. Болката от стореното, което вече никога не може да се поправи.
Хавърс се облегна на стената и свали хирургическата шапка от главата си.
Слава Богу, Слепия крал беше с организъм на истински воин. Тялото му беше силно, волята — огромна. Макар че нямаше да оцелее без почти чистата кръв на Мариса.
А може би помогна и присъствието на неговата тъмнокоса шелан. Бет, както й беше името, не се отдели от него по време на цялата операция. И въпреки че воинът беше в безсъзнание, главата му беше обърната към нея. Тя му говореше непрекъснато часове наред, докато накрая гласът й съвсем пресипна. Беше все още вътре при него, макар да беше толкова изтощена, че едва се крепеше на краката си. Отказа да прегледат собствените й рани и не хапна нищо. Просто стоеше при своя хелрен.
Залитайки, Хавърс отиде при дълбокия умивалник. Хвана се за ръбовете от неръждаема стомана и впери поглед в канала. Повдигаше му се, но стомахът му беше празен.
Братята бяха отвън. Чакаха новини от него. Освен това знаеха какво беше направил.
Преди Хавърс да влезе и да започне да оперира. Тормент го беше сграбчил за гърлото. Воинът се беше заклел, че ако Рот умре на операционната маса, братята ще обесят Хавърс с главата надолу и ще го бият с голи юмруци, докато изтече и последната му капка кръв, направо в дома му.
Нямаше съмнение, че Зейдист им беше разказал всичко.
Господи, само ако можех да върна времето назад, помисли си Хавърс. Как искам изобщо да не бях ходил в онази уличка.
Трябваше да е наясно, че никога не трябва да се обръща към член на братството с такава предателска молба. Дори към лишения от душа.
След като направи предложението си на Зейдист, братът го беше погледнал втренчено с ужасните си черни очи и Хавърс веднага разбра, че е допуснал грешка. Зейдист може и да беше изпълнен с омраза, но нямаше да измени на своя крал и беше засегнат, че искат такова нещо от него.
— Ще убия безплатно — беше изръмжал Зейдист. — Но само ако трябва да убия теб. Махай се от очите ми, преди да съм извадил ножа си.
Уплашен, Хавърс се беше втурнал навън, но се оказа, че някой го преследва и той предположи, че сигурно е лесър. За пръв път попадаше на жив мъртвец и се изненада, че членът на обществото беше с толкова светла коса и кожа. И все пак създанието беше въплъщение на злото в най-чистия му вид и готово да извърши убийство. Заклещен в един ъгъл на уличката, загубил ума си от страх, Хавърс започна да говори, както, за да се свърши работата, която искаше, така и за да не го убият. В началото лесърът беше скептичен, но Хавърс имаше дарбата да бъде убедителен и думата крал, която повтаряше често, привлече вниманието на зомбито. Даде му исканата информация и лесърът си тръгна. Зарът беше хвърлен.
Хавърс дишаше тежко, събирайки кураж да излезе в коридора.
Поне можеше чистосърдечно да се закълне пред братята, че е направил всичко възможно при операцията.
Макар че не ставаше въпрос да спаси собствения си живот. Нищо не можеше да оправдае постъпката му. За това, което беше направил, го чакаше смърт, въпросът беше кога ще умре.