Не, в операционната той беше направил всичко по силите си, защото само по този начин можеше да се реваншира за ужасната си постъпка. И защото петимата въоръжени до зъби вампири и свирепият човек, които чакаха отвън, изглеждаха така, сякаш им се къса сърцето.
Но нито едно от тези неща не беше истинският му мотив. Разтърси го като ток парещата болка в очите на тъмнокосата Бет. Познаваше това изражение на ужас и безсилие. То беше изписано на собственото му лице, когато гледаше как умира неговата шелан.
Хавърс наплиска лицето си с вода и излезе в коридора. Братята и човекът го погледнаха очаквателно.
— Преживя операцията. Сега можем само да чакаме — Хавърс се приближи към Тормент. — Веднага ли ще ме отведете?
Воинът го изгледа сурово и с гняв.
— Ще те оставим жив, за да се грижиш за него. След това можеш да се самоубиеш.
Хавърс кимна и чу тих плач. Погледна по посока на звука и видя Мариса, запушила устата си с ръка.
Понечи да отиде при нея, но човекът препречи пътя му, поколеба се и после й подаде една кърпичка. Тя я взе и си тръгна.
Бет положи главата си в края на възглавницата на Рот. От операционната маса го бяха прехвърлили на едно болнично легло, но нямаше да го местят в обикновена стая за пациенти. Хавърс беше решил да го задържи в хирургическото отделение, в случай че спешно се наложи повторна операция.
В помещението с бели стени беше студено, но някой я беше наметнал с кожено палто. От кръста надолу беше увита в одеяло. Не си спомняше кой се е погрижил за нея.
Чу някакво прищракване и погледна към множеството машини, към които беше прикачен Рот. Провери показанията на всяка от тях, въпреки че нямаше представа какво означават. Щом никоя от алармите не се беше задействала, трябваше да приеме, че всичко е наред.
Звукът се чу отново.
Тя погледна към Рот. И скочи на крака. Той се опитваше да каже нещо, но устата му беше пресъхнала и езикът му беше надебелял.
— Шшш — тя хвана ръката му и застана така, че да види лицето й, ако случайно отвори очи. — Тук съм.
Пръстите му стиснаха нейните. След това отново се унесе.
Господи, изглеждаше ужасно, блед като плочките на пода в операционната. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа.
На гърлото му имаше дебела превръзка. Коремът му беше покрит с тампони от марля и памук, виждаха се дренажните тръбички. Вливаха му физиологичен разтвор и болкоуспокояващи с помощта на интравенозна система, от едната страна на леглото му висеше катетър. От гърдите му стърчаха преплетените жици на ЕКГ апарата. Но беше жив. Засега. И беше дошъл в съзнание, макар и за миг.
През следващите няколко дена състоянието му не се промени. Идваше в съзнание и отново се унасяше, като че ли за да провери дали Бет е до него, преди да се заеме отново с херкулесовата задача да изцели тялото си.
Накрая все пак тя трябваше да поспи. Братята й донесоха по-удобен стол, някой й даде възглавница и одеяло. Малко по-късно се събуди, все още стискайки ръката на Рот.
Хапна нещо насила, само защото Тормент и Уелси настояваха. Взе си душ в клиниката. Набързо. Когато се върна, Рот размахваше буйно ръце и крака, а Уелси беше изпратила да повикат Хавърс.
Веднага щом Бет хвана ръката му, той се успокои. Не знаеше колко време ще чакат. Но всеки път, когато той идваше в съзнание, в нея се вливаха нови сили.
Можеше да чака. Можеше да го чака цяла вечност.
Рот дойде на себе си изведнъж и мозъкът му бързо заработи. В един момент не усещаше нищо, в следващия мозъчните му клетки вече функционираха. Не знаеше къде се намира и клепачите му бяха прекалено тежки, за да ги отвори, затова набързо обследва тялото си. Долната половина беше наред, краката му си бяха на място и можеше да движи пръстите си. А, ох. Усещаше корема си така, все едно го бяха надупчили с лост за смяна на гуми. Но гръдният му кош беше здрав. В шията си усещаше пареща болка. Ръцете му бяха добре, пръстите…
Бет.
Беше свикнал да усеща дланта й в своята. Къде беше тя? Очите му се отвориха.
Беше точно до него, седнала на един стол и положила глава върху леглото. Изглежда спеше. Първата му мисъл беше, че не трябва да я буди. Личеше си, че е изтощена. Но му се искаше да я докосне. Имаше нужда от това. Опита се да протегне свободната си ръка, но тя сякаш тежеше двеста килограма. Опита се, напрягайки волята си, да прехвърли ръка през тялото си, придвижвайки я по завивката сантиметър по сантиметър. Не знаеше колко време му отне това. Може би часове.
Но накрая докосна кичурче от косата й. Усещането за копринената й мекота беше като същинско чудо.
Той беше жив, тя също.