Рот заплака.
Щом усети потрепването на леглото, тя се събуди, обзета от паника. Първото, което видя, беше ръката на Рот. Пръстите му се бяха заплели в дълъг кичур от косата й. Погледна към лицето му. От очите му се стичаха сълзи.
— Рот! Любов моя — тя се наведе към него и приглади косата му назад. Той беше много изтощен. — Боли ли те?
Той отвори уста, но не се чу звук. Почувства, че го обзема паника, отвори толкова широко очи, че се виждаше бялото покрай ириса.
— Спокойно, любов моя, спокойно. Просто се отпусни — каза тя. — Искам да ми стиснеш ръката веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Боли ли те?
Не.
Тя нежно избърса сълзите от бузите му, обрамчени от бакенбарди.
— Сигурен ли си?
Да.
— Да повикам ли Хавърс?
Не.
— Искаш ли нещо?
Да.
— Нещо за ядене? За пиене? Кръв?
Не.
Той се размърда, бледите му, неспокойни очи я гледаха умолително.
— Шшш, всичко е наред — тя го целуна по челото. — Само се успокой. Ще отгатнем от какво имаш нужда. Разполагаме с много време.
Очите му се спряха на сплетените им ръце и отново се върнаха към лицето й. Пак погледна към ръцете им, после към лицето й.
— Искаш мен? — прошепна тя. — Имаш нужда от мен?
Той стисна ръката й и не я пусна.
— О, Рот… Твоя съм. Заедно сме, любов моя.
Сълзите бликнаха от очите му, гърдите му се тресяха от хлипането, дишането му беше неравномерно и мъчително. Тя взе лицето му в ръцете си, опитвайки се да го успокои.
— Няма нищо. Никъде няма да ходя. Няма да те оставя. Обещавам ти. О, любов моя…
Накрая той се поуспокои. Сълзите намаляха. От устата му излязоха хриптящи звуци.
— Какво казваш? — тя се наведе към него.
— Исках да… те спася.
— Направи го, Рот, спаси ме.
Устните му потрепериха.
— Обичам… те.
Тя го целуна леко по устата.
— И аз те обичам.
— Ти. Върви. Спи. Сега.
След това затвори очи от изтощение. Погледът й се премрежи. Тя постави ръка на устата си и на лицето й трепна усмивка. Нейният прекрасен воин се беше завърнал. И се опитваше да й дава нареждания от болничното си легло.
Рот въздъхна и като че се унесе в сън. Когато се увери, че той почива спокойно, тя се протегна и си помисли, че братята ще се зарадват, когато научат, че той се е събудил и е бил достатъчно добре, за да проговори. Може би ще намери телефон, за да се обади в дома на Дариъс.
Надникна в коридора и не можа да повярва на очите си.
Братята и Бъч се бяха проснали на пода точно пред вратата на операционната като жива бариера. Мъжете спяха дълбоко, изтощени не по-малко от нея. Вишъс и Бъч се бяха подпрели на стената един до друг, между тях имаше малък телевизор и два пистолета. Рейдж се беше проснал по гръб и похъркваше с кинжал в ръка. Тормент беше подпрял глава на коленете си. Фюри лежеше на едната си страна и притискаше към гърдите си звезда за мятане, сякаш това го успокояваше.
Къде беше Зейдист?
— Ето ме тук — каза той тихо.
Тя подскочи и погледна вдясно. Зейдист беше въоръжен до зъби. На хълбока му се виждаше прикрепен пистолет, на гърдите му се кръстосваха кинжали, в ръката си премяташе верига. Блестящите му черни очи я гледаха, без да мигат.
— Мой ред е да съм на стража. Редуваме се на смени.
— Толкова ли е опасно тук?
Той сви вежди.
— Не знаеш ли?
— Какво?
Той сви рамене и огледа коридора. Първо в едната, после в другата посока. Проучваше го внимателно.
— Братството пази своето — отново погледна към нея. — Никога няма да оставим теб или него без защита.
Бет усети, че той избягва отговора, но нямаше намерение да настоява. Единственото, което имаше значение, беше, че тя и Рот са в безопасност, че съпругът й се възстановява.
— Благодаря ти.
Зейдист бързо сведе поглед.
Как се крие от всяка проява на топлота, помисли си тя.
— Колко е часът? — попита Бет.
— Четири следобед. Между другото, днес е четвъртък — Зейдист поглади с ръка подстриганата си нула номер глава. — Е, как е той?
— Събуди се.
— Знаех, че ще оживее.
— Наистина ли?
Устната му се повдигна в озъбена усмивка, сякаш се канеше да направи някаква неприлична забележка, но се въздържа. Очите му бяха вперени в нея, белязаното му лице беше безизразно.
— Да, Бет. Наистина. Никакви пушки не могат да го държат далече от теб.
След това Зейдист отмести погледа си.
Другите се размърдаха. Миг по-късно до един бяха на крак и отправиха очи към нея. Тя забеляза, че Бъч се чувства много добре сред вампирите.
— Как е той? — попита Тор.
— Достатъчно добре, за да се опита да ми нарежда какво да правя.
Братята се засмяха. Смехът им беше изпълнен с облекчение. С гордост. С обич.