— Някой от вас двамата има ли нужда от нещо? — попита Тор.
Бет се вгледа в лицата им. Всички я гледаха с очакване. Като че ли се надяваха да им възложи някаква работа.
Това наистина е моето семейство, помисли си тя.
— Мисля, че с нас всичко е наред — Бет се усмихна. — И съм сигурна, че той скоро ще иска да види всички ви.
— А ти? — попита Тор. — Ще издържиш ли? Не искаш ли да си починеш?
Тя поклати глава и отвори вратата на операционната.
— Докато той не излезе оттук на собствените си крака, няма да мръдна от леглото му.
Когато вратата се затвори зад Бет, Бъч чу Вишъс да мърмори под нос.
— Тя е прекрасна жена, нали? — каза Ви.
В отговор се чу ниско, одобрително ръмжене.
— Освен това пази Боже да й се изправиш на пътя — продължи Ви. — Господи, да я беше видял, когато влязохме в онзи хамбар. Изправила се беше до тялото му, готова да се бие с мен и ченгето с голи ръце, ако трябва. Да го защити, като лъвица малкото си, загряваш ли?
— Дали има сестра? — попита Рейдж.
Фюри се засмя.
— Ти няма да знаеш как да се държиш, ако попаднеш на достойна жена.
— Това от теб ли го чувам, безбрачнико? — но след това Холивуд потърка небръснатата си брада, като че ли размишляваше за превратностите на съдбата. — По дяволите, Фюри, вероятно си прав. Все пак, защо да не може един мъж да си помечтае.
— Разбира се, че може — промърмори Вишъс.
Бъч се замисли за Мариса. Надяваше се, че тя ще слезе долу, но не я беше виждал, откакто се прибра горе тази сутрин след операцията. Изглеждаше толкова разстроена и объркана, но все пак способна да разсъждава. Брат й скоро щеше да умре. Съвсем скоро, щом Рот се възстанови.
На Бъч му се искаше да отиде при нея, но не беше сигурен дали ще приеме компанията му. Просто не я познаваше добре. Бяха прекарали толкова малко време заедно.
Само любопитство ли проявяваше тя? А може би свежа кръв, която искаше да опита? Или нещо повече?
Бъч погледна към коридора, като че ли тя щеше да се появи поради силата на желанието му.
Господи, колко много искаше да я види. Само за да се увери, че е добре.
52
Няколко дена по-късно Рот с мъка се изправи и седна в леглото, преди братята да влязат при него. Не искаше да го виждат легнал по гръб. Достатъчно неприятна беше прикачената към ръката му интравенозна система и цялата апаратура зад него. Но поне катетърът от вчера вече го нямаше. Освен това успя да се обръсне сам и да се измие. Да си с чиста коса беше прекрасно.
— Какво правиш? — попита Бет като видя, че се размърдва.
— Искам да седна…
— О не, няма да го направиш — тя взе дистанционното за леглото и смъкна надолу горната му част.
— По дяволите, лийлан, сега лежа с краката нагоре.
— Много си добре така — тя се наведе, за да го завие, и той зърна извивката на гърдата й.
Рот усети тялото му да се възбужда.
Но приливът на кръв го подсети за сцената, която видя при влизането си в онзи хамбар. Как лежеше прикована към масата. Нямаше значение, че лесърите не можеха да вдигнат онази си работа.
Хвана ръката й.
— Лийлан!
— Да?
— Сигурна ли си, че си добре? — бяха говорили за това, което се бе случило, но той все пак се безпокоеше.
— Казах ти. Бедрото ми заздравява…
— Нямам предвид само физически — каза той и му се прииска да убие Били Ридъл отново и отново.
Лицето й помръкна за миг.
— Казах ти. Ще се оправя. Защото така искам.
— Ти си толкова храбра. Толкова издръжлива. Учудваш ме.
Тя му се усмихна и се наведе за бърза целувка. Той я задържа и каза с устни до нейните:
— Благодаря ти, ти си моето спасение. Не само там, в хамбара. Но през всичките дни и нощи, които ми остават.
Той я целуна по-дълбоко и беше щастлив, когато тя простена от удоволствие. Звукът усили ерекцията му и той погали с пръсти ключицата й.
— Какво ще кажеш да скочиш при мен в леглото?
— Не мисля, че си готов за това.
— Обзалагаш ли се? — той взе ръката й и я пъхна под болничните завивки.
Гърленият й смях, когато тя нежно го обхвана, беше друго чудо. Като непрекъснатото й присъствие в стаята му, свирепия начин, по който го защитаваше, нейната любов, силата й. За него тя беше всичко. Целият му свят. Преди му беше все едно дали ще умре, сега отчаяно искаше да живее. За нея. За тях двамата. За бъдещето им.
— Какво ще кажеш да почакаме още един ден? — попита тя.
— Един час.
— Докато можеш да сядаш сам.
— Дадено.
Слава Богу, че имаше способността да се възстановява бързо. Тя дръпна ръката си.
— Да пусна ли братята?