Спря и паркира пред един от блоковете. Изключи мотора. Мина доста време, преди да се реши да излезе от колата. Накрая събра кураж и се отправи към входа. Една двойка тъкмо излизаше и му направи път да мине. Изкачи три стъпала и пое по мърляв коридор, покрит с износен и покафенял от хиляди стъпки мокет.
Вратата на апартамента, който търсеше, беше пребоядисвана толкова пъти, че релефните орнаменти по нея почти не се забелязваха.
Почука, но не очакваше някой да му отговори.
Отключи вратата с шперц, което му отне само минута, и я отвори.
Затвори очи и вдиша дълбоко. Труп отпреди четири-пет дена вече щеше да вони, дори и при наличието на климатик. Но не се усещаше нищо.
— Бъч? — извика той.
Затвори вратата след себе си. Канапето беше покрито със спортните страници на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и „Ню Йорк Поуст“ от предишната седмица. На масата имаше празни кутии от бира. В кухненския умивалник имаше мръсни съдове. Още празни кутии от бира на плота.
Хосе влезе в спалнята. Леглото беше празно, чаршафите бяха събрани на топка, по пода се търкаляха куп дрехи. Спря пред банята. Вратата беше затворена. Сърцето му се разтуптя.
Отвори я, като очакваше със сигурност да намери труп, провесен на душа. Но нямаше нищо.
Детектив Бъч О’Нийл от отдел „Убийства“ беше изчезнал. Безследно.
54
Дариъс се огледа. Спокоината мъгла на Небитието се беше отдръпнала, разкривайки бял мраморен двор. В средата проблясваха игривите струи на един фонтан, които улавяха разсеяната светлина и я връщаха под формата на безброй разноцветни искри. Пойни птички извиваха мелодични трели, сякаш едновременно го приветстваха и обявяваха пристигането му.
Значи това място наистина съществува, каза си той.
— Добър ден, Дариъс, син на Марклон.
Той падна на колене, без да се обръща, и сведе глава.
— Скрайб Върджин. Удостоявате ме с честта да ми дадете аудиенция.
Тя меко се засмя. Застана пред него, така че той виждаше долния край на черните й одежди. Светлината, която идваше изпод коприната, беше ярка като слънце.
— Дариъс, бих ли могла да ти откажа? За пръв път молиш за среща — той усети докосване по рамото и космите на тила му настръхнаха. — Изправи се. Искам да виждам лицето ти.
— Не ти ли харесва Небитието, принцепсе? — попита тя. — Искаш да те върна обратно?
— Смирено отправям такава молба, ако позволите. Изчаках да мине необходимия период. Искам да видя дъщеря си. Само веднъж. Ако позволите.
Скрайб Върджин отново се засмя.
— Трябва да призная, че се представяш по-добре от твоя крал. Умееш да говориш, за разлика от другия воин.
Последва пауза.
През това време той се замисли за братята. Колко много му липсваше Рот. Всички му липсваха. Но най-съкровеното му желание беше да види Бет.
— Тя е омъжена — каза рязко Скрайб Върджин. — Твоята дъщеря има за съпруг достоен мъж.
Той затвори очи, знаеше, че не бива да задава въпроси. Умираше да чуе какво ще му каже тя. Надяваше се, че неговата Елизабет ще бъде щастлива със съпруга, когото си е избрала.
Скрайб Върджин беше доволна, че той мълчи.
— Браво, не задаваш въпроси. Владееш се толкова добре. Заради добрите ти маниери, ще ти кажа това, което жадуваш да чуеш. Омъжена е за Рот, който ще се възкачи на трона. Дъщеря ти е кралица.
Дариъс сведе ниско глава, за да скрие вълнението и сълзите си. Защото Скрайб Върджин можеше да помисли, че проявява слабост.
— О, принцепсе — каза меко тя. — В гърдите ти има толкова радост и скръб. Кажи ми, компанията на синовете ти тук, в Небитието, не е ли достатъчна, за да стопли сърцето ти?
— Имам чувството, че съм я изоставил.
— Тя вече не е сама.
— Това е добре.
Настъпи пауза.
— Все още ли искаш да я видиш?
Той кимна.
Скрайб Върджин се отдалечи по посока на птиците, които пееха щастливи сред клоните на бяло дърво с бели цветове.
— Какво по-точно искаш, принцепсе? Да я посетиш? Набързо? В сънищата й?
— Ако позволите — той се придържаше към официалните изрази, защото тя заслужаваше уважение. И защото се надяваше почтителното му отношение да й повлияе благосклонно.
Черните одежди се раздвижиха и се появи ръка от светлина. Една от птиците — синигерче, кацна на пръста й.
— Ти беше убит вероломно — каза тя и погали мъничкото птиче по гърдите. — След като служи на расата си векове наред. Ти си достоен принцепс и отличен воин.
— За мен е голяма награда, че сте доволна от делата ми.
— Да, наистина — тя подсвирна на птичето. — Какво ще кажеш, принцепсе, ако ти предложа нещо повече от това, за което ме молиш?