Сърцето на Дариъс затуптя по-бързо.
— Бих казал „да“.
— Без да знаеш какъв е моят дар? Или жертва?
— Вярвам ви.
— А защо да не станеш крал? — попита тя иронично, като сложи птицата обратно на дървото и се обърна с лице към него. — Ето какво ти предлагам. Нов живот. Среща с дъщеря ти. Шанс да се бориш пак.
— Скрайб Върджин… — той отново коленичи. — Приемам, макар и да знам, че не заслужавам такова благоволение.
— Няма да се хващам за отговора ти. Ето какво ще пожертваш. Няма да си я спомняш съзнателно. Няма да бъдеш такъв, какъвто си сега. И ще искам от теб нещо в замяна.
Той не знаеше какво ще поиска тя, но нямаше намерение да пита.
— Съгласен съм.
— Сигурен ли си? Не ти ли е необходимо време, за да си помислиш?
— Благодаря, Скрайб Върджин. Но вече направих своя избор.
— Така да бъде.
Тя се приближи до него и призрачните й ръце се появиха изпод черните одежди. В същото време воалът се вдигна от лицето й. Светлината беше толкова ослепителна, че той не можеше да различи чертите й.
Тя хвана лицето му в ръцете си и той се разтрепери от силата й. Можеше да го смаже, ако поиска.
— Дарявам ти нов живот, Дариъс, син на Марклон. Дано намериш това, което търсиш при това прераждане.
Тя притисна устните си до неговите и той почувства същия шок, както когато умря. Всичките молекули в организма му се взривиха, тялото му се разпадна във въздуха, душата му се освободи и полетя.
55
Господин Х. отвори очи и видя смътно някакви вертикални линии. Решетка? Не, бяха краката на стол.
Лежеше на груб чамов под. Проснат по корем. Под някаква маса.
Повдигна брадичката си и погледът му отново се замъгли.
Господи, главата ме боли, като чели е разцепена на две…
Всичко се върна на мястото си. Битката му със Слепия крал. Ударът по главата, който му нанесе жената. Падането.
Докато раненият Сляп крал се бореше за живота си и вниманието на жената беше изцяло погълнато от него, господин Х. успя да изпълзи до минивана. Излезе от града и продължи към планините, непосредствено, до които се намираше Колдуел. После се добра до хижата си в тъмнината и едва влязъл вътре, се строполи.
Бог знае колко дълго беше лежал в безсъзнание. Малките прозорчета в дървените стени пропускаха бледата светлина на зората. Дали беше сутринта на следващия ден? Някак си не му се вярваше да е така. Имаше чувството, че му се губят дни.
Повдигна внимателно ръката си и опипа тила си. Раната беше все още прясна, но се затваряше.
Концентрира се, напрегна силите си и се надигна. Подпря се на масата. Всъщност сега, когато беше изправен, болката в главата му като че намаля.
Провървя му. Лесърите можеха да бъдат извадени завинаги от строя след тежък удар или огнестрелна рана. Не мъртви, но превърнати в развалина. Десетилетия наред беше попадал на членове на обществото, които се свираха из разни тайни места и гниеха, неспособни да се излекуват и да възвърнат бойната си форма, твърде мекушави, за да се пронижат и да потънат в забрава.
Погледна ръцете си. Видя по тях засъхналата кръв на Слепия крал и полепналата мръсотия от пода на хамбара.
Нямаше угризения, че избяга от мястото на битката. Понякога най-добрият ход, който един лидер може да направи, е да напусне полесражението. Когато жертвите са твърде много и поражението практически е сигурно, най-разумно е да се оттеглиш и да подновиш битката в друг ден.
Господин Х. отпусна ръцете си. Щеше да му е необходимо повече време за възстановяване, но трябваше да се свърже с хората си. Вакуумът в ръководството на обществото беше опасен… Особено за командващия старши лесър.
Вратата на хижата се отвори широко и той вдигна очи, като се питаше как би могъл да се защити, но осъзна, че денят съвсем скоро ще настъпи, така че натрапникът не можеше да е вампир.
Фигурата, изпълнила рамката на вратата, накара черната му кръв да замръзне. Омега.
— Дойдох да ти помогна да се възстановиш — каза той с усмивка.
Вратата се затвори, тялото на господин Х. се разтрепери. Помощта на Омега беше по-ужасна от смъртна присъда.
Епилог
— Имението до гробницата. Казвам ви, че именно там трябва да отидем — каза Тор и забоде с вилицата си парче ростбиф от сребърния поднос, който Фриц му подаде. — Благодаря.
Бет погледна към Рот, като си мислеше, че се беше възстановил напълно само за един месец, след като беше прострелян. Беше здрав и силен. Огромен и страшен, както винаги. Арогантен. Нежен. Невъзможен и неустоим.
Той се облегна на стола си начело на масата, хвана ръката й и погали дланта й с палеца си. Тя му се усмихна.