Гръмко почукване на входната врата я накара да извърне глава и сърцето й подскочи. Отиде при вратата и надникна през шпионката. Когато видя кой е, тя се обърна и притисна гръб към евтиния дървен цокъл. Отново се почука.
— Знам, че си вътре — каза Железния. — И ще продължа да чукам.
Раздразнена, Бет отключи и отвори вратата. Преди да успее да му каже да върви по дяволите, той се промъкна край нея. Бу изви гръб и изсъска.
— И аз се радвам да те видя, пантеро такава — дълбокият глас и провлеченият говор на Бъч изглеждаха съвсем не на място в апартамента й.
— Как влезе в сградата? — попита тя, затваряйки вратата.
— Отворих си с шперц.
— Има ли някаква специална причина да нахлуеш именно в тази сграда, детективе?
Той сви рамене и седна на овехтелия фотьойл.
— Помислих си да навестя приятел.
— И така, защо тогава безпокоиш мен?
— Жилището ти си го бива — каза той, оглеждайки помещението.
— Какъв лъжец си само.
— Ей, поне навсякъде е чисто. Което не мога да кажа за моята бърлога — тъмните му, лешникови очи се насочиха към лицето й и се задържаха там. — Хайде сега да поговорим за това, което се е случило тази вечер, след като си си тръгнала от работа, става ли?
Тя скръсти ръце пред гърдите си.
Той тихо се засмя.
— Я ми кажи, какво има Хосе, което на мен ми липсва?
— Искаш ли писалка и хартия? Списъкът е доста дълъг.
— Уф, много си студена, знаеш ли? — по тона му личеше, че се забавлява. — Кажи ми, само недостъпни мъже ли харесваш?
— Виж какво, капнала съм от умора…
— Да, тръгнала си си късно от работа. Към девет без петнадесет. Говорих с шефа ти. Дик каза, че когато отишъл в бара на Чарли, ти още си била на бюрото си. Тръгнала си за дома пеша, нали? По „Трейд Стрийт“. Както правиш всяка вечер, хващам се на бас. И си била сама. За известно време.
Някакво шумолене привлече вниманието й към плъзгащата се стъклена врата и Бет преглътна. Бу отново обикаляше край вратата и мяукаше, взирайки се в тъмнината навън.
— А сега ще ми кажеш ли какво се случи, когато стигна до пресечката на „Трейд Стрийт“ и „Десета улица“? — погледът му омекна.
— Откъде знаеш…
— Просто ми разкажи. И ти обещавам, че мръсникът ще си го получи.
Рот стоеше в тишината на нощта и наблюдаваше сянката на дъщерята на Дариъс. Беше висока за жена от човешката раса и косата й беше черна, но това беше всичко, което бе в състояние да види. Подуши въздуха, но не долови миризмата й. Вратите и прозорците на жилището й бяха затворени и вятърът, който духаше от запад, разнасяше сладникавата воня на гнилоч.
Вратата беше затворена, но той чуваше гласа й, макар и приглушено. Говореше с някого. Мъж, на когото очевидно не вярваше или когото не харесваше, защото изричаше думите рязко.
— Ще се опитам да те улесня, доколкото мога — каза мъжът.
Рот я видя да се приближава към стъклената врата и да се взира навън. Гледаше право в него, но той знаеше, че не може да го види. Беше застанал навътре в сенките.
Тя отвори вратата и подаде глава навън, като попречи с крак на котката да излезе.
Дъхът на Рот секна, когато долови аромата й. Определено миришеше прекрасно. Като благоуханно цвете. Може би на цъфтящи през нощта рози. Пое още въздух в дробовете си и затвори очи, когато тялото му реагира и кръвта му се раздвижи. Дариъс беше прав, наближаваше моментът на преобразяването й. Личеше си по миризмата. Със смесена кръв или не, промяната й предстоеше.
Тя плъзна обратно стъклената врата и се обърна към мъжа. Гласът й се чуваше по-ясно през леко открехнатата врата. Хареса му, че е леко дрезгав.
— Пресякоха улицата и се приближиха към мен. Бяха двама. По-високият ме замъкна в уличката и…
Рот се превърна целия в слух.
— Опитах се да се преборя с него. Наистина. Но беше по-едър от мен, после приятелят му хвана ръцете ми — дишаше на пресекулки. — Каза, че ще ми отреже езика, ако се разпищя. Мислех, че ще ме убие, кълна се. След това разкъса блузата ми и издърпа сутиена ми нагоре. За малко да ме… Но успях да се освободя и побягнах. Беше синеок, с кестенява коса и обица на ухото — диамант във формата на квадрат на лявото ухо. Беше облечен с тъмносиньо поло и шорти в цвят каки. Не видях добре обувките му. Приятелят му беше рус, късо подстриган, нямаше обици, носеше бяла тениска с името на местната група „Тъматоу Ийтър“, изписано на нея.
Мъжът стана и се приближи до нея. Прегърна я и се опита да я притисне към гърдите си, но тя се дръпна и се отдалечи от него.
— Наистина ли мислиш, че ще ги откриеш? — попита тя. Мъжът кимна.
— Да, така мисля.