— Ако нямаш пари за адвокат, ще ти бъде осигурен служебен. Разбра ли какви са правата ти?
— Мамка ти!
Бъч обхвана с длан тила на момчето и натисна счупения му нос в линолеума.
— Наясно ли си с правата си?
Били изстена и кимна, оставяйки кърваво петно на пода.
— Добре. А сега да приключим и с писмената работа. Обичам да спазвам полицейските процедури.
6
— Бу! Няма ли да престанеш! — Бет разбухна възглавницата си и се обърна с лице към котарака. Той я погледна и измяука. На светлината на кухненската лампа, която беше оставила да свети, тя видя, че драска с лапи по стъклената врата.
— Няма да стане, Бу, момчето ми. Ти си домашна котка. Домашна. Котка. Повярвай ми, навън не е толкова хубаво, колкото ти се струва.
Затвори очи, но когато се чу поредното жално мяукане, тя изруга и отметна завивките си. Отиде при вратата и погледна навън. Тогава забеляза мъжа. Стоеше до тъмната стена на вътрешния двор, черна сянка, много по-голяма от другите познати сенки, които хвърляха контейнерите за отпадъци и обраслата с мъх маса за пикник.
Провери ключалката на вратата с треперещи ръце, след това отиде до прозорците. И двата бяха добре затворени. Дръпна завесите, грабна безжичния си телефон и се върна при Бу. Мъжът се движеше.
По дяволите!
Идваше към нея. Провери отново дали вратата е заключена, отстъпи назад, но закачи с крака си ръба на дивана. Полетя надолу, телефонът се изплъзна от ръката й и отскочи. Стовари се върху матрака, главата й отскочи нагоре от силата на удара.
Не беше за вярване, но вратата се отвори, като че ли изобщо не я беше заключила. Все още по гръб, тя като обезумяла се опитваше да се оттласне и да се скрие от мъжа, събирайки чаршафите и завивките си на топка. Той беше огромен, раменете му бяха широки като гардероб, краката му бяха здрави и мускулести. Не виждаше лицето му, но заплахата, която излъчваше, беше като насочен към гърдите й пистолет.
Бет се претърколи със скимтене, смъкна се на пода и се опита да се отдалечи от него пълзешком. Паркетът заскърца под коленете и дланите й. Стъпките му зад нея отекваха като гръм и ставаха все по-оглушителни. Разтреперана като заслепено от ужас животно, тя се блъсна в холната маса, без да усети никаква болка.
По бузите й се стичаха сълзи, молеше го за милост и се опита да стигне до входната врата…
Бет се събуди с отворена уста, ужасяващи звуци разтърсваха тишината на ранното утро. Звуците излизаха от нейната уста. Крещеше с цяло гърло. Стисна устни и ушите й престанаха да я болят. Измъкна се от леглото, приближи се до плъзгащата се врата и поздрави първите слънчеви лъчи с такова огромно облекчение, че главата й се замая. Когато разтуптяното й сърце се поуспокои, тя пое дълбоко дъх и провери вратата. Беше заключена. Дворът беше празен. Всичко беше нормално.
Тя се засмя нервно. Разбира се, сънувала е лош сън, след всичко, което й се бе случило предишната вечер. Вероятно щеше да остане напрегната известно време. Обърна се и се отправи към банята. Имаше чувството, че е полумъртва, но последното място, където искаше да остане сама, беше апартаментът й. Копнееше за суетнята в нюзрума, искаше й се да бъде сред хората, телефоните и хартиите там, където щеше да се чувства в по-голяма безопасност. Тъкмо щеше да влезе в банята, когато усети прорязваща болка в крака си. Присви коляното си и извади парченце стъкло от петата си. Наведе се и видя купата, която държеше на холната маса, разбита на парчета на пода. Смръщи вежди и почисти счупените парчета. Сигурно е съборила купата, когато се върна в апартамента си след нападението.
Докато слизаше надолу към подземието под къщата на Дариъс, Рот се чувстваше изтощен. Затвори и заключи вратата след себе си, свали оръжията си и измъкна един очукан куфар от шкафа. Отвори капака и изпъшка, повдигайки плоча от черен мрамор. Беше квадратна, голяма метър и двадесет и дебела десет сантиметра. Постави я в средата на стаята. Върна се при куфара, извади една кадифена торбичка и я хвърли на кревата.
Съблече се, взе душ и се избръсна, после се върна гол в стаята. Взе торбичката, развърза атлазената панделка и изсипа нешлифованите, големи колкото речни камъни диаманти върху плочата. Пусна празната торбичка на пода.
Рот наведе глава и заговори на майчиния си език. Произнасяйки сричките, гласът му ту се усилваше, ту затихваше в унисон с дишането му. С тези думи той отдаваше почит на мъртвите. Когато свърши, коленичи на плочата и усети камъчетата да се впиват в плътта му. Седна на петите си, постави длани на бедрата си и затвори очи.
Ритуалът на смъртта изискваше да прекара цял ден така, без да помръдне, да изтърпи болката и да кърви в памет на своя приятел.