Той беше убеден, че определено е спечелил от сделката. Бяха му гарантирали, че ще остане млад и в отлично здраве до самата си смърт. Освен това дали ще умре не зависеше от някакво биологическо увреждане като рак или сърдечно заболяване, а от собствената му способност да оцелее.
Благодарение на Омега във физическо отношение той превъзхождаше хората, зрението му беше отлично и се занимаваше с това, което харесваше най-много. Импотентността малко го притесняваше в началото, но вече беше свикнал. А това, че не ядеше и не пиеше… и без това никога не е бил чревоугодник. Освен това проливането на кръв беше по-добро от яденето и секса.
Вратата на залата рязко се отвори и той гневно погледна през рамо. Беше Били Ридъл, и двете му очи бяха насинени, а носът му беше бинтован.
Господин Х. повдигна вежда.
— Днес няма да тренираш, нали, Били?
— Да, сенсей — Били сведе глава. — Но исках да съм тук.
— Браво — господин Х. прегърна Ридъл през раменете. — Харесва ми твоята отдаденост. Знаеш ли какво… Искаш ли да провериш на какво са способни по време на разгряването?
Били направи дълбок поклон, като широкият му гръб беше почти успореден на пода.
— Сенсей.
— Започвай — той потупа момчето по рамото. — И не ги щади.
Били вдигна поглед, очите му блестяха.
Господин Х. кимна.
— Радвам се, че ме разбираш, синко.
На излизане от сградата, в която живееше, Бет забеляза необозначената полицейска кола, паркирана от другата страна на улицата, и се намръщи. От нея излезе Хосе и притича към нея.
— Чух какво се е случило — очите му се спряха на устните й. — Как си?
— По-добре.
— Ела. Ще те откарам на работа.
— Благодаря, но искам да походя пеша — челюстта на Хосе се стегна, като че ли се канеше да спори, затова тя се протегна и докосна ръката му. — Няма да позволя страхът да промени живота ми. Рано или късно ще трябва да мина покрай онази уличка и по-добре е да го направя сутринта, когато е светло.
Той кимна.
— Чудесно. Но ще си повикаш такси довечера или пък някой от нас ще мине да те вземе.
— Хосе…
— Радвам се, че си съгласна — той пресече улицата обратно. — А, предполагам, че не си чула какво направи снощи Бъч О’Нийл?
Не й се искаше много да пита.
— Какво?
— Отишъл при онзи негодник. Разбрах, че се наложило да наместват носа му, след като нашият добър детектив приключил с него — Хосе отвори вратата на колата и се отпусна на седалката. — Е, ще те видим ли днес?
— Да, искам да науча повече за бомбата в колата.
— И аз така си помислих. Доскоро — той махна с ръка и потегли.
Но към три часа следобед тя все още не беше стигнала до полицейския участък. Всички в офиса искаха да чуят за случилото се с нея, после Тони настоя да излязат и да похапнат добре на обяд. След като се върна отново зад бюрото си, прекара целия следобед, тъпчейки се с хапчета за киселините в стомаха си и се забавляваше с електронната поща.
Знаеше, че я чака работа, но просто не можеше да завърши статията, която пишеше за намерените от ченгетата пистолети. Не че я притискаше някакъв срок. Дик не бързаше особено да й даде място на първата страница в раздела с местните новини.
Не, единственото, което й възлагаше, беше редакторска работа. Двете последни статии, които остави на бюрото й, бяха написани от големите момчета и Дик искаше тя да провери фактологията. Всъщност това, че беше перфекционист по отношение на фактите и се придържаше към стандартите, с които се беше запознал в „Ню Йорк Таймс“, беше една от силните му страни. Но за съжаление изобщо не го беше грижа за тежкия труд, който полагаха сътрудниците му. Колкото и поправки с червено да правеше, дори не споменаваха името й наред с това на автора.
Беше почти шест часът, когато приключи с редактирането на статиите. Пусна ги в кутията с входящата поща на Дик и се замисли дали да не пропусне посещението си в участъка. Бъч беше взел показанията й предишната вечер и тя нямаше какво повече да направи по случая. По-точно, неприятна й беше идеята да бъде на едно място с нападателя си, макар и той да беше в ареста. Освен това беше страшно уморена.
— Бет!
Тя трепна при звука на гласа на Дик.
— Не мога да говоря, сега отивам в участъка — отвърна тя през рамо и си помисли, че като го избягва, няма да го държи дълго време настрана, но поне тази вечер стратегията й щеше да я отърве от него.