Осъзнаваше, че трябва да си намери заслон от дневната светлина и се дотътри до мястото, където би трябвало да бъде стълбата, по която да слезе долу. Но не улучи мястото и падна през отвора за сеното. Лежеше замаян и си помисли, че може би ще успее да се добере до зърнохранилището, което се намираше в избата. Ако се спусне там, ще бъде на тъмно.
Той се луташе из обора, блъскаше се в боксовете за конете и се препъваше в конските амуниции, като се опитваше да се държи далеч от слънчевата светлина и да контролира непокорните си ръце и крака. Отправи се към задната част на обора и удари главата си в една греда, под която винаги беше минавал без проблеми. В очите му влезе кръв.
Точно тогава се появи един от конярите и го попита кой е. Рот се обърна при звука на познатия глас и си помисли, че може би ще получи помощ. Протегна ръка и заговори, но гласът не беше неговия.
След това чу изсвистяването на вила, която щеше жестоко да го прониже. Искаше само да отклони удара, но когато грабна дръжката и я отблъсна, конярят политна назад и се залепи за вратата на един от боксовете. Изкрещя от страх и побягна, несъмнено, за да доведе подкрепление.
Накрая Рот намери избата. Подпря вратата с два огромни чувала овес, за да не влезе някой през деня. Изтощен, изпитващ болка, с кръв, която капеше от брадичката му, той пропълзя вътре и облегна голия си гръб на пръстената стена. Придърпа колене към гърдите си, осъзнавайки, че бедрата му са четири пъти по-дълги, отколкото предишния ден. Затвори очи, опря буза на ръцете си и потрепери, като с всички сили се опитваше да не заплаче и така да се опозори. Стоя буден цял ден, чуваше стъпките отгоре, тропота на копитата, разговорите на конярите. Страхуваше се да не би някой да отвори двукрилата врата и да го намери. Радваше се, че Мариса си бе отишла и хората не я застрашават.
Завърнал се в настоящето, Рот чу дъщерята на Дариъс да влиза в апартамента си. Светна лампа.
Бет хвърли ключовете си на холната маса. Кратката вечеря с Железния се оказа неочаквано приятна. Разказа й още някои подробности за атентата. В уличката бяха намерили един модифициран магнум. Бъч спомена и метателната звезда, използвана в бойните изкуства, която тя беше посочила на Рики. Криминалистите изследваха оръжията, опитвайки се да намерят пръстови отпечатъци, влакна или други улики. Не бяха открили почти нищо по пистолета, но по звездата, както можеше да се очаква, имаше кръв, която бяха предали за ДНК анализ. Полицията смяташе, че атентатът е свързан с търговията на наркотици. „BMW“-то е било забелязвано и преди това, паркирано на същото място зад клуба. А и „Скриймърс“ беше свърталище на дилъри, които пазеха територията си.
Протегна се, след това си обу едни шорти. Нощта отново беше гореща и когато разтегна дивана, наистина й се прииска климатикът да работеше. Пусна вентилатора и нахрани Бу, който веднага след като омете всичко в купичката си, започна да обикаля край плъзгащата се врата.
— Няма пак да правим това, нали?
Просветна светкавица, тя отиде до стъклената врата, затвори я и я заключи. А толкова й се искаше да я остави отворена поне за малко — този път нощният въздух миришеше хубаво. Не се усещаше никаква воня на боклук.
Но за Бога, колко горещо беше.
Влезе в банята. Свали контактните си лещи, изми си зъбите и лицето, намокри една кърпа със студена вода и разхлади шията си. По кожата й потекоха хладни струйки, от които на излизане от банята тялото й потръпна, но се чувстваше освежена.
Тя сбърчи вежди. Във въздуха се носеше странно ухание. Нещо остро и приятно… Отиде до вратата и вдиша няколко пъти. Докато си поемаше дъх, усети как напрежението в раменете й намалява.
След това видя, че Бу е седнал на задните си лапи и мърка, като че ли поздравяваше някого, когото познава.
Какво по…
Мъжът от съня й беше от другата страна на вратата.
Бет отскочи назад и изпусна кърпата. Смътно чу тупването й, когато падна на пода. Вратата се плъзна настрани. Въпреки че я беше заключила. Странното ухание стана още по-осезаемо, когато той пристъпи и влезе в дома й. Обзе я паника, но установи, че не може да помръдне.
Боже мой, той беше истински гигант. Апартаментът й действително беше малък, но на фона на фигурата му беше като кутия за обувки. С черните си кожени дрехи изглеждаше още по-грамаден. Беше висок към два метра и сигурно тежеше 130 килограма.
Я почакай.
Какво прави тя, взима му мярка за костюм? Да бяга, трябваше да бяга. Трябваше да се опита да стигне входната врата, да тича с всички сили. Но единственото, което направи, беше да стои и да го гледа.