Паула Лайт
Тъмна Сакскобургготска приказка
Не знам дали някой си спомня за първата от поредиците статии, с които си позволих да се надявам на вашето внимание, за да споделя някои горчиви, но целебни истини. Тогава обявих война на всички шарлатани, продавачи на евтини илюзии и безполезни духовни и материални дрънкулки, които сквернят българската земя и съзнанието на народа ни. Независимо в каква област плетат своите лъжи и заблуди измамниците, дали в окултизма, морала или политиката. Продължавам и ще продължавам тази своя война с поредната битка. Предполагам, че не всички, които четат тези материали са щастливи и не всички ги одобряват. Боя се, че това няма за мен особено значение и едва ли ще ме спре. Духовният дълг, който съм поела е да воювам, доколкото мога, със злото, наивността ни, самозаблудите и опасността от гибелни за народа ни пътеки. Целта ми е да отворя очите на колкото мога повече хора, дори и от светлината на истината да ги заболи. Не мразя лично никого и не бих искала да наранявам никого, но ако от словото ми последват рани, така да бъде! На война като на война… Днес ще ви разкажа една много тъжна и мрачна приказка, приказка, която няма щастлив край. А дали ще се превърне в „приказка без край“, в наше национално проклятие, зависи от всички нас.
Имало едно време един беден, нещастен и озлобен народ. Добри и трудолюбиви били хората, но уморени и измъчени от тираните. До гуша им дошло от затягане на коланите, мизерия, крадливи и подли като плъхове политици, гавра с тяхното достойнство. И защото това е народът български, упорито вярвал, че чудото, спасението, мистичната помощ свише и магията могат да дойдат само отвън. Нали близо 50 години живот в затворена кошара ни внуши да вярваме, че всичко, което е вносно, е добро. Затова решихме, че е мъдро да си внесем управник от Испания, а и, точно както подобава на приказките, „вносният“ политик беше цар. Дори не допускахме, че точно плъховете на потъващия ни национален кораб отдавна, много отдавна се бяха спазарили с героя за това триумфално завръщане. Така, заедно с началото на хилядолетието, у нас пристигна Симеон Борисов Сакскобургготски. Напразно шепата разумни хора се мъчеха да отрезвят останалите, напразно демокрации, постигнали повече опит и мъдрост по пътя си ни предупреждаваха и съветваха да бъдем предпазливи. Напразно ни молеха деликатно да проучим човека, преди да го посрещнем с отворени обятия и да разберем, че политическият живот не е вълшебна приказка, нито фентъзи епос.
Въпреки всички усилия и съвети на международната общност, въпреки изявленията на интелигентни българи тук, в страната, народът видя в „Симеончо“, както умилено го наричаха, рицар на бял кон, който ще обезглави всички лами и над родния небосклон ще засияе златното слънце на доволството и изобилието. Където и да идеше, чакаха го екзалтирани тълпи. Биеха църковни камбани, а старици се мъчеха да целунат нозете му, спомняйки си със сълзи на очи как някога, при раждането му, двойките им станали на тройки. Девойки припадаха от вълнение, ако ги допуснеха в предизборните щабове на НДСВ, а на митингите му се извисяваше неземно красивият глас на Валя Балканска.
Спомням си, че в ония дни сънувах как над родното небе се рее лешояд с кървав клюн, а улиците пустеят. Виждах многобройните плакати на героя, а енергията, която бликаше от студените му очи, бе енергия на пресметливата и ненаситна алчност, псевдо аристократичното презрение към останалото „простолюдие“, цинизмът и злото. Опитвах се да споделя с хората своите усещания, тревоги и предчувствия. Срещах само възмущение, че хуля героя, ругатни и обиди. Едва не загубих някои добри приятели. Не обвинявам никого, защото всеки иска да си отдъхне за миг и да повярва, че животът е вълшебна приказка. Хората очакваха реки от мед и мляко, чудеса и сполука, край на тегобите, глада и страданията. Очакваха всичко това, защото жадуваха за капчица вяра, а лъжливите устни на фалшивия герой шепнеха сладки обещания.
Нека си припомним малко от медените му приказки, които, както добре разбирам сега, трябва да са били написани от някой друг. Човекът, все пак, успя да ги прочете гладко, без да се запъва:
„Десетилетия наред съм страдал заедно с вас за нашата съдба“ — изрече той и стотици хиляди въздишаха умилено. Спомняха си за детето, прогонено някога в изгнание, за „кървавия четвъртък“, когато нещастното сираче загубило и чичо си от болшевишки куршум.
„Не е нито морално, нито политически оправдано, че, по европейските стандарти, повечето хора у нас, включително в селата и малките градове, живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство. Трябва почтеност. Почтеност във всичко!“