Трета глава
Телефонното обаждане на Еди
ЕДНО
Еди се завърна в стария форд на Джон Кълъм в същото състояние, в което се събуждаше понякога от тийнейджърските си кошмари — свит на кълбо, задъхан и разтреперан от ужас, напълно дезориентиран — не знаеше нито кой е, нито къде се намира.
Трябваше му секунда да разбере, че той и Роланд се реят като неродени близнаци в майчината утроба, само дето това не беше никаква утроба. Някакъв молив и кламер се поклащаха пред очите им, както и някаква жълта пластмасова кутия, която младият стрелец разпозна като осемпистова магнетофонна ролка. „Не си губи времето, Джон — помисли си Еди. — По няколко години магнетофоните ще изчезнат като динозаврите.“
Нещо го одраска по тила. Навярно това беше лампичката за осветление на стария автомобил. По дяволите, мислеше си, че…
В този миг гравитацията се възстанови и те паднаха, а множеството реещи се около тях предмети последваха примера им. Постелката, която се полюшваше пред очите им, се приземи върху волана, а Еди се фрасна в горната част на предната седалка, която му изкара въздуха. В същия миг и Роланд се строполи до него, падайки на болящия го хълбок. Неговият дин нададе кратък вик и се настани на мястото си.
Младият му спътник отвори уста да каже нещо, ала преди да успее, гласът на Калахан изпълни главата му:
— Хайл, Роланд! Хайл, Стрелецо!
Какви ли психически усилия бе положил отецът, за да им проговори от този далечен свят? Отвъд думите му се чуваха някакви отвратителни, екзалтирани писъци. Кошмарен вой, който никак не приличаше на човешки език.
Разширените и озадачени очи на Еди срещнаха прозрачносиния поглед на неговия дин. Младият мъж улови лявата ръка на Стрелеца и си помисли: „Отива си. Велики Боже, мисля, че татко Калахан си отива…“
— Нека откриеш своята Купа, Роланд, да влезеш вътре…
… и да се изкачиш до върха й! — въздъхна Еди.
Намираха се в стария форд галакси на Джон Кълъм, паркиран — малко накриво, но иначе напълно безопасно — на отливката встрани от Канзас Роуд, в сенчестите часове на късния летен следобед, ала пред очите на Еди блестеше пъкленото оранжево сияние на този ресторант, който не беше никакъв ресторант, а бърлога на човекоядци. Самата мисъл, че може да има такива неща, че покрай скривалището им всеки ден минават хора, които дори не подозират какво има вътре и не усещат гладните очи, които ги оглеждат преценяващо…
След което, преди да е успял да си помисли нещо друго, той извика от болка, когато призрачните зъби се впиха във врата, страните и корема му; устните му бяха разкъсани от свирепите целувки на чудовищата, а тестисите му сякаш бяха забучени на пламтящ шиш. Той изкрещя, махайки във въздуха със свободната си ръка, докато Роланд не го сграбчи, опитвайки се да го усмири.
— Спокойно, Еди. Спокойно. Няма ги вече. — Кратка пауза. После връзката се разпадна и болката заглъхна. Еди видя, че в очите на неговия дин проблясват сълзи. — Той също си отиде. Отецът.
— Ами вампирите? Нали знаеш, канибалите? Те дали… Дали… — Ед не можеше да завърши мисълта си. Представяла, че татко Калахан може да се е превърнал в един от тях, бе твърде ужасяваща, за да бъде изречена па глас.
— Не, Еди. Ни най-малко. Той… — Роланд вдигна револвера, който продължаваше да носи. Резбованата стомана проблесна под следобедните слънчеви лъчи. После Стрелеца допря дулото под брадичката си за момент, поглеждайки към по-младия си спътник.
— Избягал е от тях — промълви Еди.
— Право казваш — отвърна му Роланд, Представи си които разгневени са сега.
Еди кимна и внезапно се почувства изтощен. Раните му отново го заболяха. Не, по-скоро заридаха.
— Добре — рече той. — Сега остави това нещо там, където му е мястото, преди да си се застрелял с него. — Когато Стрелеца послуша съвета му, добави: — Какво се случи с нас? В тодаш ли изпаднахме, или имаше още един Лъчетръс?
— Мисля, че беше по малко и от двете рече неговият дин. — Нарича се авен кал нещо, подобно на огромна океанска вълна, която се разпространява по протежението на Пътя на Лъча. Бяхме вдигнати на гребена й.
— И благодарение на нея видяхме онова, което искахме да видим, така ли?