Последният стрелец от Гилеад се замисли върху думите му за момент, но после поклати категорично глава.
— Видяхме онова, което Лъчът пожела да видим. И отидохме там, където той поиска да отидем.
— Роланд, ти учил ли си тия неща, когато си бил малък? Старата ти дружка Ванай преподавал ли ти е… откъде да знам, Анатомия на лъчите и багрите на дъгата?
Неговият дин се усмихна.
— Да, предполагам, че сме учили подобни неща по история и Summas Logicales.
— Сумало-_какво_?
Стрелеца не отговори. Взираше се през страничното стъкло на колата на Кълъм, опитвайки се да нормализира дишането си и да възвърне спокойствието си. Не беше особено трудно — не и тук; тази част на Бриджтън почти не се отличаваше от един запустял парцел в Манхатън. Защото наблизо имаше мощен източник. Не сай Кинг както Роланд първоначално беше вярвал, а потенциалът на сай Кинг… това, което сай Кинг бе способен да сътвори, ако разполагаше с достатъчно време. Дали писателят също не беше понесен на гребена на авен кал… а може би той самият бе създал вълната, която го бе повдигнала?
„Никой не може да се издърпа сам за връзките на обувките си, без значение колко упорства“ — им беше казал Корт, когато Роланд, Алан и Джейми бяха още невръстни малчугани. Корт, чийто самоуверен, ала сърдечен тон постепенно бе заменен от грубо и сурово отношение, когато наближи часът на изпитанието за последната му трупа от повереници. Корт обаче г решеше за връзките. Навярно при сегашните обстоятелства човек би могъл да се издърпа сам. Или да даде живот на цяла вселена от пъпа си, както според преданията бе сторил самият Ган. Кинг бе автор на истории — това не го ли правеше творец и създател? А не беше ли именно това същността на сътворението — да направиш от нищо нещо, да съзреш вселената в зрънце пясък
или да се издърпаш сам за връзките на обувките си?
Какво изобщо нравеше в момента? Седеше тук, отдаден на философски размишления, докато двама членове на неговия катет бяха изгубени?
— Накарай тази каруца да тръгне — обърна се Роланд към Еди, опитвайки се да не обръща внимание на опияняващото жужене, което чуваше, дали беше Гласът на Лъча или гласът на Ган Създателя, Стрелеца нямате представа. — Трябва да отидем до Търтълбек Лейн в Ловъл и да видим дали ще съумеем да открием начин да стигнем до Сузана.
И не само до нея. Ако Джейк бе успял да се изплъзне от чудовищата в „Дикси Пиг“, той също щеше да се насочи към тъмнокожата жена. Роланд ни най-малко не се съмняваше в това.
Еди посегна към скоростния лост — въпреки всички сътресения двигателят на стария форд галакси не беше угаснал, — ала в последния момент отдръпна ръката си. Когато се обърна към Стрелеца, очите му бяха помръкнали.
— Какво те тормози. Еди? Каквото и да е, изплюй бързо камъчето. Бебето ще се роди всеки момент, а може и да се е родило вече. Съвсем скоро Сузана няма да им трябва повече.
— Знам — отвърна младият му спътник. — Но не можем да отидем в Ловъл. — Лицето му се изкриви, сякаш тези думи му бяха причинили физическа болка. Роланд си каза, че навярно бе точно така. — Не още.
ДВЕ
И двамата останаха безмълвни за известно време, заслушани в сладостното жужене на Лъча — жужене, което от време на време се превръщаше в радостни гласове. Стояха в колата, загледани в сгъстяващите се сенки на дърветата, където се криеха милиони лица и милиони истории, О, можеш ли да кажеш неоткрита врата, можеш ли да кажеш изгубено.
Еди почти очакваше неговият дин да му се разкрещи нямаше да е за пръв път — или да го цапне по главата, както учителят на Стрелеца, Корт, обичал да прави, когато поверениците му не успявали да схванат урока си. Младият мъж даже се надяваше да стане така. Едно кроше в челюстта можеше да прочисти главата му по Шардик.
„Само дето проблемът не е в замъглената ти кратуна и ти много добре го знаеш — каза си Еди. — Главата ти е по-бистра от неговата. Ако не беше така, досега сто пъти да си зарязал този свят и да си хукнал в търсене на Сузана.“
Роланд проговори сякаш след цяла вечност:
— За какво ни беше това в такъв случай? Това? — Гой се наведе и вдигна сгънатия лист хартия с измъчения почерк на Арон Дипно. Стрелеца го гледа известно време, след което го подхвърли в скута на младия си спътник с гримаса на отвращение.
— Знаеш колко я обичам — рече Еди с приглушен, напрегнат глас. — Знаеш това.