Неговият дин кимна, без да го удостои с поглед. Взорът му бе насочен надолу към износените му, прашни ботуши и мръсния под на колата. Тези сведени очи, този поглед, който го отбягваше — него. Еди Дийн от Ню Йорк, който боготвореше своя дин, — бяха на крачка да разбият сърцето му. Въпреки това младият стрелец остана непреклонен. Вече не можеха да си позволят лукса да правят грешки. Мачът щеше да свърши съвсем скоро.
— Щях да отида при нея веднага, още в този миг, ако знаех, че това е правилното решение — продължи той. — Още в тази секунда, Роланд! Обаче трябва да довършим работата си в този свят. Защото този свят е еднопосочен. Напуснем ли днешния ден — 9 юли 1977 — никога повече няма да можем да се върнем. Ние…
— Еди, вече минахме през всичко това — погледът на Роланд продължаваше да е забит в краката му.
— Така е, но доколко го разбрахме? Има още един куршум, който трябва да изстреляме, и още една оризия, която да хвърлим. Ето защо дойдохме в Бриджтън, по дяволите! Бог ми е свидетел, че исках да отидем в Търтълбек Лейн веднага щом Джон Кълъм ни разказа, ала си помислих, че трябваше да видим писателя и да си поговорим с него. И се оказах прав, нали? — Гласът му звучеше умолително. — Нали?
Роланд най-накрая погледна към него и Еди въздъхна облекчено. И без друго се чувстваше достатъчно ужасно, за да издържи и този сведен поглед на своя дин.
— Едва ли ще има голямо значение, ако останем малко по-дълго тук — не спираше младият стрелец. — Ако се концентрираме върху двете жени, които лежат една до друга на тези две легла, Роланд — ако се концентрираме върху Сюз и Мия както ги видяхме последния път — навярно ще съумеем да вникнем в онова, което им се е случило до този момент. Не смяташ ли?
Стрелеца не каза нищо. Еди очакваше с трепет отговора му, без да осъзнава, че бе затаил дъха си. Най-накрая неговият дин кимна. Подобно нещо не би било възможно, ако на Търтълбек Лейн се натъкнеха на някоя от онези врати, които Роланд наричаше „порталите на древните“, защото те бяха създадени така, че да извеждат само на едно и също място. Откриеха ли обаче магическа врата, останала още от времето, преди Първоначалието да започне да крее — да, тогава можеха да отидат там, където им се искаше. Все пак не биваше да се забравя, че и тези портали можеха да бъдат коварни — бяха го изпитали на собствения си гръб в Пещерата на гласовете, когато вратата изпрати в Ню Йорк Джейк и татко Калахан вместо Роланд и Еди, разбивайки на пух и прах всичките им планове в Земята на деветнайсетицата.
— Какво още трябва да направим? — попита Стрелеца. В гласа му не се усещаше гняв, но на младия му спътник му се стори, че долавя умора и колебливост.
— Каквото и да е, ще бъде доста трудно. Мога да ти гарантирам това.
Еди взе договора за продажбата и се загледа в него така мрачно, сякаш беше Хамлет, вперил взор в черепа на бедния Йорик, след което отново погледна към Роланд.
— Това ни осигурява собствеността над празния парцел с розата в него. Трябва да го занесем на Моузес Карвър от корпорация „Холмс Дентал“. Само дето нямам никаква представа къде ли може да е той.
— Ако става въпрос за това. Еди, дори не знаем дали е жив — изтъкна Стрелеца.
Младият мъж се изсмя дивашки.
— Право думаш, сай, казвам благодаря. Какво ще кажеш да обърна каруцата и да се върнем при онзи Стивън Кинг, Роланд? Ще му изкрънкаме двайсет или трийсет долара — ако не си забелязал, братко, нямаме и пукнат цент — и ще го накараме да ни измисли един печен частен детектив, който да изглежда като Ботарт и да рита задници като Клинт Истууд. Така ще можем да го накараме да издири този Карвър вместо нас!
Еди разтърси глава, сякаш искаше да я прочисти. Жуженето на гласовете галеше приятно слуха му… идеалната противоотрова на гадните тодашни камбанки.
— Искам да кажа, че жена ми е затънала в страшни неприятности някъде по трасето, нищо чудно и вече да е изядена жива от вампири или от вампирски хлебарки, а аз си седя в колата с човек, чието основно умение е да застрелва хората, и се опитвам да му обясня как смятам да основа една шибана корпорация!
— Спокойно, Еди — каза Роланд. Гой самият изглеждаше достатъчно спокоен за човек, който не искаше да остане и минута повече в този свят. — Просто ми кажи какво чувстваш, че трябва да сторим, преди пръстта от това къде и кога завинаги да падне от подметките ни.