И Еди му каза.
ТРИ
Роланд беше чувал голяма част от това и преди, яла не бе разбирал напълно сложността на ситуацията, в която се намираха. Да, те притежаваха парцела на Второ Авеню, но доказателството за собствеността им се заключаваше всичко на всичко в един собственоръчно написан документ, който едва ли щеше да издържи на щурма на адвокатите, които корпорация „Сомбра“ можеше да насъска срещу тях.
Еди искаше да предаде договора за продажбата на Моузес Карвър, ако можеше, и да го уведоми, че неговата кръщелница Одета Холмс — която се водеше безследно изчезнала от тринайсет години, смятано от 1977 — е жива и здрава и повече от всичко на света иска Карвър да поеме попечителство не само над празния парцел, но и над розата, растяща в границите му.
Моузес Карвър — ако бе още жив — трябваше да бъде убеден да слее така наречената корпорация „Тет“ с „Холмс Дентал“ (или обратното). Нещо повече! Той трябваше да посвети остатъка от живота си (а младият стрелец нямаше никаква представа на колко години е Карвър), за да създаде корпоративен гигант, чиято истинска цел да бъде да осуетява всяка стъпка на другите два корпоративни гиганта — „Сомбра“ и „Порт Сентрал Позитроникс“. Да ги задуши, ако е възможно, и да им попречи да се превърнат в чудовището, оставило гибелния си отпечатък по цялото протежение на Средния свят и нанесло смъртоносна рана на Тъмната кула.
— Май трябваше да оставим документа на сай Дипно — замисли се Роланд, след като изслуша младия си спътник. — Той би могъл да открие този Карвър, да отиде при нето и да му разкаже всичко вместо нас.
— Не, направихме добре, че го взехме — поклати глава Еди. Това бе едно от малкото неща, за които бе абсолютно сигурен. — Ако бяхме дали договора за сделката на Арон Дипно, вече нищо нямаше да е останало от нето.
— Смяташ, че Тауър ще промени решението си и ще накара своя приятел да унищожи документа?
— Мога да ти го гарантирам — рече младият стрелец. — Но дори и Дипно да остане непреклонен пред нескончаемото дуднене на старата си дружка: „Изгори го, Арон, те ме принудиха да го направя и сега ще ме прецакат, знаеш това много добре, изгори го и ще кажем на ченгетата за тези копелета“ — смяташ ли, че Моузес Карвър ще повярва на толкова откачена история?
Роланд се усмихна мрачно.
— Не мисля, че точно това ще представлява проблем, Еди. Защото — само помисли за миг — каква част от откачената ни история всъщност стигна до ушите на Арон Дипно?
— Недостатъчна — съгласи се спътникът му. Той затвори очи и ги притисна силно с дланите си. — Сещам се само за един човек, който може да убеди Моузес Карвър да направи онова, от което се нуждаем, ала тя е заета с други неща. Пък и се намира в 1999. Дотогава кръстникът й най-вероятно ще е умрял, както и Дипно… а може би и Тауър.
— Добре, какво можем да направим без нея? — попита неговият дин. — Какво според теб трябва да сторим?
Еди си мислеше, че навярно Сузана би могла да се върне през 1977 без тях, тъй като за разлика от тях не бе идвала в това кога и къде. Току-виж би могла да дойде тук и в тодаш, ала това едва ли щеше да свърши работа. Изведнъж му хрумна, че може би жена му нямаше да успее да се прехвърли в това време и място, тъй като беше част от техния ка-тет (а те вече бяха минали оттук), но не можеше да каже със сигурност — четенето на дребния шрифт никога не е било сред силните му страни. Гой се обърна да попита какво мисли неговият дин по въпроса, ала Роланд го изпревари:
— Ами нашия дан-тет? — попита.
Макар че Еди знаеше смисъла на думата — тя означаваше „невръстен бог“ или „малък спасител“ — отначало не разбра какво искаше да каже с нея по-възрастният му спътник. После обаче му просветна. Нима техният уотърфордски дан-тет не им беше заел колата, в която седяха в този момент, кажи благодаря, сай?
— Кълъм? За него ли говориш, Роланд? За човека с колекцията от бейзболни топки с автографи?
— Право казваш — отвърна Стрелеца. Говореше с онзи сух тон, под чиято повърхност бе стаен дремещ гняв. — Само не изпадай във възторг от тази идея, моля те!
— Но… ти нали му каза да се разкара! И той се съгласи да направи това!
— А според теб гой беше ли ентусиазиран да посети приятеля си във Върмонт?
— Върмонт — поправи го Еди, неспособен да потисне усмивката си. Устните му може и да се усмихваха, ала в душата му бе пропълзял смут. Мъжът на Сузана си помисли, че ужасният стържещ звук, който чуваше във въображението си, най-вероятно се дължеше на двупръстата дясна ръка на Роланд, която бъркаше в дулото на револвера му.