— Благодаря ви, госпожо — каза на операторката и тъкмо щеше да набере номера на Кълъм, когато чу няколко бързи експлозии зад гърба си. Стрелеца се извърна светкавично — сърцето му щеше да се пръсне, а дясната му ръка се спусна към бедрото му в търсене на липсващия револвер, очаквайки да зърне я Вълци, я опустошители, я онова противно копеле Флаг…
Ала онова, което видя, бе един кабриолет, пълен със смеещи се, глуповато изглеждащи ученици с изгорели от слънцето лица. Един от тях току-що бе хвърлил наниз пиратки, останали от Четвърти юли — децата от Кала Брин Сгърджис биха ги нарекли фойерверки.
„Ако имах оръжие на хълбока си, можеше вече да съм застрелял неколцина от тези хлапета — помисли си Еди. — Като искаш да говориш глупости, започни с това.“ Да. Добре. А можеше и да не ги застреля. И в двата случая трябваше да си признае, че вече представляваше заплаха за по-цивилизованите места.
— Ще го преживея някак си — измърмори Еди, след което добави голямата мъдрост и любимия съвет на всеки наркоман по отношение на дребните житейски проблеми: — Оправяй се.
Той позвъни на Джон Кълъм от стария телефон с шайба и когато един глас — може би пра-пра-пра-пра-пра-пра-прадядото на Блейн Моно — му каза да пусне деветдесет цента, младият мъж пусна цял долар. Нали спасяваше света, мамка му.
Телефонът иззвъня веднъж… иззвъня два пъти… и от другата страна на линията вдигнаха слушалката!
— Джон! — почти изкрещя Еди. — Ама това е суперяко! Джон, обажда се…
Гласът обаче вече му говореше. Младият стрелец все пак бе дете на осемдесетте и знаеше, че това не предвещава нищо добро.
— … домът на Джон Кълъм от „Кълъм — поддръжка и настаняване“ — думите бяха произнесени с типичния провлачен говор на стария им познайник. — Току-що ме викнаха навънка, де да знам защо, и не мога да кажа със сигурност кога точно ще се върна. Ако това ви причинява неудобства, моля ви за извинееение, но можете да се обадите на Гари Кроуел на 926–55.55 или на Джуниър Баркър на 929–4211.
Първоначалният потрес на Еди беше изчезнал — изчее-еезнал, както би се изразил Кълъм — някъде по времето, когато записаният глас го уведоми, че не може да каже със сигурност кога ще се прибере. Защото Кълъм беше там — в малката си хобитова къщурка на западния бряг на езерото Кийуейдин, и си седеше на дивана или на някой от двата хобитови стола. Седеше си там и прослушваше съобщенията на раздрънкания си телефонен секретар от средата на седемдесетте. Еди знаеше това, защото… ами…
Защото просто знаеше.
Нескопосаният запис не можеше да прикрие напълно закачливите нотки, които пропълзяха в гласа на Кълъм към края на съобщението;
— Та, ако искате още малко да си поприказвате сами, викам да ми оставите съобщение след бибипкането. Кратко, ей!
Младият стрелец изчака „бибипкането“ и започна:
— Обажда се Еди Дийн, Джон. Знам, че си там, и мисля, че очакваш моето обаждане. Не ме питай защо мисля така, понеже да ти кажа честно, не знам, но…
Нещо изпука в ухото му и гласът на Кълъм — живият му глас — каза:
— Здрасти, синко, грижиш ли се добре за старата количка?
За миг Еди беше прекалено смаян, за да отговори, защото характерният говор на уотърфордския им спасител бе превърнал въпроса в нещо съвсем различно: „Грижиш ли се добре за старата Куличка?“
— Момче? — Гласът от другата страна на линията звучеше тревожно. — Там ли си още?
— Тук съм — отвърна младият мъж, — както и ти. Мислех си, че ще ходиш във Върмонт, Джон.
— И аз тъй смятах, ама ей ся ще ти обясня. На туй място не е имало таквиз вълнения от 1923, когато изгоря „Саут Стоунхам Шу“. Ченгетата са блокирали всички пътища около града.
Еди беше сигурен, че полицаите пропускаха хора през загражденията при показване на необходимите документи, ала реши да насочи разговора другаде:
— Да не би да искаш да ми кажеш, че не можеш да намериш изход от града, където да няма куки?
Кратка пауза. През това време младият стрелец усети нечие присъствие зад лакътя си. Нямаше нужда да се обръща; бе сигурен, че това е Роланд. Кой друг от този свят миришеше — едва доловимо, но така характерно — на други светове?