Сред насъбралите се имаше и една медицинска сестра с глава на голям кафеникав плъх. Пулсиращото червено око в центъра на челото й караше Сузана да вярва, че всички останали отрепки носеха човешки маски, за да не плашат потенциалните си жертви, когато излизаха по улиците на Ню Йорк. Навярно не всички маски прикриваха физиономии на плъхове, ала тъмнокожата жена бе сигурна, че никой от тях не изглежда като Робърт Гуле4.
И доколкото можеше да види, плъхоглавата сестра бе единствената, която не носеше оръжие.
Всичко на всичко единайсет. Единайсет в тази огромна и пустееща болница, която — Сузана нямаше никакви съмнения — едва ли се намираше нейде из Манхатън. И ако наистина възнамеряваше да ги направи на кайма, трябваше да направи това, докато вниманието им бе съсредоточено върху бебето на Мия — безценното й мъниче.
— Излиза, докторе! — извика сестрата нервно и възторжено.
Така беше. Сметките на Сузана бяха прекъснати от най-силната болка, която бе изпитвала през живота си. Вълната на агонията връхлетя и двете жени, погребвайки ги под талазите си. Те закрещяха, а Скоутър започна да вика на Мия да се напъне, да се напъне СЕГА!
Сузана затвори очи и също се напъна, понеже това бе и нейното бебе все пак… или поне едно време беше. Тя почувства как болката изтича от нея като вода, оттичаща се в тъмен канал, и изведнъж бе обзета от тъга, каквато не бе изпитвала никога досега. Тъмнокожата жена бе прехвърлила бебето на Мия и това бяха последните няколко реда от живото послание, което тялото й трябваше да предаде. Беше дошъл краят. Каквото и да се случеше после, тази страница от живота й вече бе затворена, и Сузана Дийн нададе вик, в който се преплитаха облекчение и съжаление; вик, който прозвуча като песен.
И тогава, точно преди да започне кошмарът — който бе толкова ужасяващ, че щеше да помни най-малките подробности чак до деня, в който стигне до полянката в края на пътя — тя почувства как някаква малка, гореща длан я хваща за китката. Сузана завъртя глава, усещайки неприятната тежест на металната каска, и чу как ахна. Погледът й срещна този на Мия и тогава ничията дъщеря разтвори устните си и произнесе една-единствена дума. Тъмнокожата жена не можа да я чуе добре заради рева на Скоутър (лекарят се бе привел между бедрата на Мия, държейки форцепса на нивото на веждите си), ала все пак я чу и разбра, че ничията дъщеря се старае да изпълни обещанието си.
„Ще те освободя, ако имам тази възможност“ — бе казала похитителката й, а думата, която Сузана чу в съзнанието си и видя върху устните на раждащата жена, беше чиссит.
— Сузана, чуваш ли ме?
— Чувам те много добре — отвърна тъмнокожата жена.
— Нали не си забравила споразумението ни?
— Не съм. Ще ти помогна да избягаш с мъничето си от тези копелета, стига да мога. И…
— Убий ни, ако не можеш! — неистово завърши гласът. Никога по-рано не беше толкова силен. Навярно това се дължеше и на съединителния кабел, помисли си тъмнокожата жена. — Кажи го, Сузана, дъщеря на Дан!
— Ще ви убия и двамата, ако не…
Тя изведнъж замълча. Явно и Мия изглеждаше доволна от отговора, което беше супер, понеже не би могла да осъществи замисленото, ако от нея зависеха животите на майката и бебето. Погледът й случайно се спря на тавана на огромното помещение и там, над редиците от кревати, разделени от проходи, забеляза Роланд и Еди, По-точно техните неясни силуети, които ту се появяваха, ту се скриваха в тавана, наблюдавайки я като риби фантоми.
Разтърси я поредният пристъп на болка, макар и не толкова силна, Сузана чувстваше как напряга бедрата си и се напъва, но тези усещания постепенно отстъпваха към периферията на съзнанието й, губейки значение за нея. Това, което бе най-важно в момента, беше дали наистина виждаше онова, което си мислеше, че вижда. Не бе изключено претовареното й съзнание да е създало тази халюцинация, за да я успокои.
4
Робърт Гуле (р. 1933) — псевдоним на Стенли Епълбнум; популярен певец и актьор. — Б. пр.