„Или жена, която ражда например — помисли си Калахан, докато сграбчваше Костенурката. — Винаги е хубаво да има известна пауза между предястието и основното блюдо.“
— Ето ги и ка-майчетата от Гилеад! — извика някакъв възбуден, нервен глас. Някогашният свещеник беше абсолютно сигурен, че не принадлежеше на човек — беше прекалено бръмчащ, за да е човешки. В този момент в дъното на помещението отецът зърна нещо, което приличаше на чудовищен хибрид между птица и човек. Носеше прави дънки и обикновена бяла риза, ала главата, която се подаваше от яката, бе покрита с лъскави тъмножълти пера. Очите на съществото приличаха на капки течна смола.
— Спипайте ги! — изкрещя страховитото до нелепост създание и отметна салфетката си. Под нея се виждаше някакво оръжие — Калахан предположи, че е пистолет, ала изглеждаше досущ като излязло от „Стар Трек“. Как точно ги наричаха? Бластери? Зашеметители?
Нямаше значение. Калахан разполагаше с далеч по-добро оръжие и искаше да се увери, че всички в ресторанта ще го видят. Той помете приборите и стъкления свещник от най-близката маса, след което дръпна покривката и я захвърли на пода. Последното нещо, което му се искаше, беше да се подхлъзне на ленената материя в съдбоносния момент. После — с пъргавина, на която не мислеше, че е способен — се качи първо на един от столовете, а след това и на масата. Вдигна така наречената skölpadda високо във въздуха, държейки я за плоския корем, като по този начин даде възможност на всички присъстващи добре да я огледат.
„Мога да им изпея нещо — помисли си Калахан. — Навярно «Лунната светлина се превръща в теб» или «Оставих сърцето си в Сан Франциско».“
В този момент бяха изминали точно трийсет и четири секунди, откакто бяха влезли в „Дикси Пиг“.
ПЕТ
Гимназиалните учители, изправяли се пред голяма група ученици, ще ви кажат, че тийнейджърите, дори когато току-що са се изкъпали и са се привели в спретнат вид, буквално смърдят на хормоните, които телата им толкова активно произвеждат. Всяка група хора, подложени на стрес, излъчва подобна миризма и Джейк веднага я долови и на това място със станалите си свръхчувствителни сетива. Когато минаха покрай бюрото на оберкелнера (баща му винаги го наричаше „Централата на изнудваните“), миризмата на присъстващите стана едва доловима — мирис на хора, които се връщат към нормалния си ритъм след някакъв инцидент. Ала когато човекът-птица изкрещя в далечния ъгъл, присъствието на клиентите в заведението стана много по-осезаемо за носа на момчето. Миризмата им имаше известен металически привкус, който също като кръвта бе напълно достатъчен, за да разпали гнева и чувствата му. Да, Джейк бе видял как Птицоглавият отмята салфетката на масата си; да, бе видял оръжието под нея; да, веднага бе разбрал, че Калахан беше изключително лесна мишена, както бе застанал горе на масата. Ала тези неща не притесняваха толкова момчето, за разлика от мобилизиращото оръжие, което представляваше устата на Птицоглавия. Джейк тъкмо замахна с дясната си ръка, възнамерявайки да хвърли първата от деветнайсетте си чинии и да ампутира главата, където се намираше тази уста, когато Калахан вдигна костенурката.
„Няма да има ефект, не и тук“ — помисли си момчето, но преди още съзнанието му да артикулира тази идея, то си даде сметка, че имаше ефект. Позна го по миризмата им. Агресивността им беше изчезнала, а малцината, които тъкмо се надигаха от масите си — червените дупки в челата на отрепките зееха и сините аури на вампирите сякаш ставаха по-наситени, — тупнаха обратно на местата си, като че ли мускулите им изведнъж бяха спрели да им се подчиняват.
— Спипайте ги, това са онези, за които Сейър… — изписка Птицоглавият, след което изведнъж замлъкна. Лявата му ръка — ако можете да наречете ръка грозната му лапа, завършваща с ястребови нокти — докосна дръжката на високотехнологичното му оръжие и веднага се отдръпна, а хищният блясък напусна очите му. — Това са тези, за които Сейър… С-С-Сейър… — отново пауза. Тогава подобното на птица същество каза: — О, сай, какво е това прекрасно нещо, дето го държиш?