Добре. Е, не беше най-добрият възможен изход, откъдето и да го погледнеш, но поне беше жива, а това изобщо не беше малко.
Пък и обстоятелството, че всички от отряда на Сейър бяха мъртви или избягали, също не беше за подценяване.
Сузана захвърли пистолета на Скоутър и си избра друг — този път „Валтер ППК“. Измъкна го от кобура на Строу, а после пребърка джобовете му, където откри половин дузина патрони. Помисли си дали да не прибави и електрическия меч на вампира към въоръжението си, но после реши да го остави, където си беше. Познатото оръжие винаги е по-добро от непознатото.
Тъмнокожата жена се опита да се свърже с Джейк, ала шумът на сирената й пречеше да чуе и собствените си мисли. Ето защо се обърна към робота и се опита да му изпрати следното съобщение:
— Ей, голямо момче! Какво ще кажеш да изключиш тая шибана сирена, а?
Нямаше никаква представа дали опитът й ще се окаже успешен, ала стана точно така. Мигновено се възцари божествена тишина, плътна и осезаема като коприна. Настъпилото затишие беше не само приятно, но и необходимо. Ако враговете й предприемеха контраатака, щеше да чуе приближаването им. Сузана дори се надяваше да стане така и искаше неприятелите й да дойдат, без да й пука има ли в това смисъл или не. В ръката й имаше зареден пистолет, а кръвта й кипеше. Това бе единственото, което беше от значение.
(Джейк! Джейк, чуваш ли ме, хлапе? Ако ме чуваш, отговори на по-голямата си сестричка!)
Нищо. Никакъв отговор. Не се чуваше дори и далечният отглас от стрелбата. Навярно вече се намираше извън пре…
После — една-единствена дума — ала дума ли беше?
(уимоуи)
По-важното беше дали Джейк го беше изпратил?
Не знаеше със сигурност, но си мислеше, че отговорът на този въпрос по-скоро беше „да“. И думата й звучеше някак си познато.
Сузана се съсредоточи, възнамерявайки да изпрати на Джейк максимално силен сигнал, но в този миг бе осенена от странна идея, прекалено силна, за да бъде плод на интуицията й. Джейк се опитваше да не издава присъствието си. Момчето се… криеше? Може би дебнеше в засада, готово за светкавична атака? Да, идеята наистина й се струваше налудничава, но навярно и неговата кръв кипеше. Нямаше откъде да знае това, ала си мислеше, че той или й бе изпратил тази единствена странна дума
(уимоуи)
нарочно, или тя случайно се бе изплъзнала от съзнанието му. Какъвто и да беше случаят, навярно беше най-добре да го остави на мира за известно време.
— Повтарям, че съм ослепен при престрелка с огнестрелни оръжия! — не спираше да се оплаква роботът. Гласът му пак бе силен, но поне беше в рамките на нормалното. — Нищичко не виждам, а и този проклет инкубатор в ръцете ми…
— Хвърли го — каза му Сузана.
— Но…
— Хвърли го, Чъмли5.
— Моля за извинение, мадам, но името ми е Найджъл Иконома и наистина не мога да…
По време на разговора им безногата жена се бе придърпала по-близо до металното същество пред нея — както си изясни, ни най-малко не бе забравила обичайния си начин на придвижване заради обстоятелството, че известно време имаше цели крака — и прочете името, серийния номер и функционалното предназначение на робота, изписани на закрепената на гърдите му табличка.
— Найджъл ДНК 45932, веднага хвърли тази шибана стъклена кутия и кажи „благодаря, сай“!
Роботът (ДОМАШЕН ПОМОЩНИК, както пишеше под серийния му номер) пусна инкубатора и изскимтя, когато приспособлението се разби с трясък на пода.
Тъмнокожата жена вече съвсем се бе приближила до робота и изведнъж откри, че трябва да се пребори с моментния страх, който я овладя, преди да протегне ръка и да улови трипръстата длан на робота. Трябваше да си напомни, че това не беше Анди от Кала Брин Стърджис и че Найджъл нищо не знаеше за робота-вестоносец. Не бе изключено създателите на робота-иконом да го бяха снабдили с достатъчно сложен позитронен мозък, за да жадува за отмъщение — като Анди например, — но не бе изключено и обратното, а Сузана знаеше много добре, че напразните надежди не водеха до нищо добро.
Въпреки това се надяваше, че Найджъл е различен.
— Найджъл, вдигни ме.