— Да — каза той, — това е чудесно. Остани с мен колкото искаш. Ала не забравяй, че накрая ще трябва да продължа сам.
ТРИ
Сега с всеки хълм и всяка долчинка, които преодоляваха, Тъмната кула изглеждаше все по-близо и по-близо. Вече виждаха доста по-голяма част от прозорчетата, опасващи величествената сграда, а Роланд зърна и двата стоманени стълба, които се издигаха на самия й връх. Облаците, следващи Пътищата на двата оцелели Лъча, сякаш се оттичаха от тези стълбове, оформяйки огромно „X“ в небето. Гласовете бяха станали по-силни и Стрелеца осъзна, че пееха имената на света. На всички светове. Нямаше никаква представа откъде би могъл да знае това, ала бе напълно сигурен. Онова светло, повдигащо духа чувство продължаваше да го изпълва. Най-накрая, когато превалиха хълма с огромните каменни мъже, маршируващи на север (останките от лицата им, боядисани в кървавочервено, се взираха свирепо в тях), Роланд каза на Патрик да се качи в „Хо Фат 2“. Момчето го изгледа изненадано и нададе серия нечленоразделни изскимтявания, които според Стрелеца означаваха: „Но не си ли уморен?“
— Да, но в същото време имам нужда от нещо като котва — призна той. — Иначе ще се втурна към Кулата, въпреки че много добре осъзнавам какво ще се случи. Ако сърцето ми не се пръсне от изтощението, то Червеният крал със сигурност ще отнесе главата ми с някоя от играчките си. Качвай се, Патрик.
Художникът така и стори. Той се приведе напред и допря бинокъла до очите си, неспособен да го отдели от тях.
ЧЕТИРИ
Три часа по-късно стигнаха до подножието на доста по-стръмен хълм. Това беше, както сърцето на Роланд му подсказа, последното възвишение. Отвъд се простираше Кан’-Ка Но Рей. На билото, от дясната страна на пътешествениците, се издигаше порутена каменна грамада, която навремето бе представлявала неголяма пирамида. Това, което бе останало от нея, бе високо около девет метра. Основата й бе заобиколена от рози, които я опасваха с пурпурния си пръстен. Роланд запомни тази гледка и продължи да се изкачва бавно по хълма, дърпайки количката с младия художник. С всяка следваща стъпка пред очите му се разкриваше все по-голяма част от Тъмната кула. Вече можеше да види балконите с високите до кръста парапети. Нямаше никаква нужда от бинокъл — въздухът бе необикновено чист и прозрачен. Стрелеца предположи, че им остават не повече от седем-осем километра. А може би само пет. Етаж след етаж постепенно се откриваше пред все по-малко скептичния му взор.
Малко преди да достигне билото, на около двайсетина крачки от порутената каменна пирамида, Роланд спря, наведе се и пусна тегличите на количката за последен път. Всеки нерв в тялото му усещаше надвисналата опасност.
— Патрик, слез долу!
Младежът го послуша, изгледа го разтревожено и изскимтя тихичко.
Стрелеца поклати глава.
— Все още не мога да ти кажа защо. Зная само, че не е безопасно.
Гласовете продължаваха да пеят приказната си песен, ала въздухът около тях сякаш бе замръзнал. Наоколо не се забелязваше нито една птичка, която да се рее в небето или да чурулика, нито пък се виждаше дори един-единствен баннок; единственият звук бе шепотът на тревата, разлюлявана от вятъра. Розите кимаха безмълвно и царствено с пурпурните си глави.
Двамата продължиха да крачат един до друг. Изведнъж Роланд усети как Патрик докосва боязливо двупръстата му дясна ръка. Той погледна към нямото момче, което му се усмихна притеснено в отговор. Тогава Стрелеца го хвана за ръката и двамата продължиха по този начин.
Под тях се простираше необятен ален килим, ширещ се чак до хоризонта. Тауър Роуд го прорязваше с прашната си бяла линия — идеално права и широка около четири метра. В средата на океана от рози се издигаше Тъмната кула — тъмносива, като че ли опушена със сажди, също както в сънищата му, а прозорчетата й блестяха на слънцето. Тук пътят се разделяше на две и описваше пълен кръг около основата на Кулата, за да продължи от другата страна в посока, която според Роланд вече бе изток вместо югоизток. Пътища се простираха и на север, и на юг, ако Стрелеца бе прав в предположението си, че посоките на компаса бяха възвърнали истинското си местоположение. От високо Тъмната кула навярно изглеждаше като центъра на изпълнена с кръв мишена.
— Това е… — започна Роланд и в този миг някакъв пронизителен, безумен крясък долетя до тях на крилете на вятъра; явно разстоянието не му се отразяваше по никакъв начин. „Идва по Лъча — помисли си Стрелеца. — А розите го носят.“