В отговор проехтя поредният безумен крясък: „ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!“ Роланд се чудеше как черепът на Червения крал все още не се е пукнал от тези неистови писъци. Той напъха един патрон в празното гнездо на барабана — стараеше се револверът му винаги да бъде напълно зареден — и изведнъж чу двойно свистене. Патрик изстена, завъртя се по корем и зарови лице в гъстата трева, покривайки главата си с ръце. Стрелеца седна, опрял гръб в пирамидата от стомана и камъни, положи дългата цев на шестострела си на едното си бедро и зачака, излъчвайки невъзмутимо спокойствие. В този миг цялата му воля бе съсредоточена върху появата на първото от летящите огнетопчета. От ужасното свистене очите му пареха и той усещаше как сълзите му напират да бликнат всеки момент, ала за нищо на света не можеше да допусне това. Ако искаше да повтори номера, който го бе прославил в далечното минало, ре нуждаеше от свръхостро зрение.
И тези сини очи бяха кристално ясни и зорки, когато сничовете прелетяха високо над пътя. Този път единият свърна наляво, а другият — надясно. Те извършваха фалшиви маневри, описвайки невъобразими зигзаги. Роланд обаче не се връзваше — той чакаше търпеливо, изпънал нозе, а подметките на протритите му ботуши описваха буквата V. Сърцето му биеше бавно и равномерно и очите му възприемаха света със свръхестествена яснота в цялата му цветова гама (струваше му се, че стига да се съсредоточи още малко, ще може да съзре и вятъра, люлеещ розите). Внезапно той вдигна револвера и двата снича се взривиха във въздуха, след което светкавично презареди оръжието си, преди отблясъците от експлозиите да са престанали да танцуват пред взора му.
Мъжът пропълзя до ъгъла на пирамидата, взе бинокъла, подпря го на неравния каменен ръб и доближи очи до окулярите. Пурпурният крал сякаш застана пред него и Роланд зърна точно това, което беше очаквал — един старец с огромен нос, гърбав и безформен, сякаш направен от восък; с алени устни, разцъфнали сред снега на дългата му брада, и снежнобяла коса, която се спускаше по гърба му чак до кокалестия му задник. Пламналото му от гняв лице сякаш искаше да изпепели странниците. Яркочервената роба, която носеше, бе украсена с изображения на мълнии и кабалистични символи. Сузана, Еди и Джейк навярно биха го взели за Дядо Коледа, ала Роланд го виждаше точно такъв, какъвто бе — изчадие на Ада, същински Сатана.
— МНОГО СИ ЗЛЕ! — извика му насмешливо Стрелеца. — ЗАЩО НЕ ОПИТАШ С ТРИ СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, А? МОЖЕ ПЪК ДА ИЗВАДИШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!
Бинокълът напомняше на Роланд вълшебен пясъчен часовник, катурнат настрани. Той наблюдаваше как Големият червен дъртофелник подскача нагоре-надолу и размахва комично ръце пред лицето си. Стрелеца предполагаше, че в нозете му лежи нещо като сандък, ала не бе напълно сигурен в това — преплетените пръчки на парапета от ковано желязо му пречеха да го разгледа добре.
„Сигурно това са амунициите му — помисли си Роланд. — Така трябва да е. Колко ли снича можеха да се поберат в подобен сандък? Двайсет? Петдесет?“ Нямаше значение. Пурпурният крал едва ли би могъл да хвърли повече от дванайсет наведнъж и мъжът от Гилеад бе сигурен, че ще простреля всичко, което старият демон запратеше към него. В края на краищата той бе стрелец, нали така?
За съжаление Пурпурният крал също знаеше това.
Съществото на балкона нададе още един ужасен, разкъсващ тъпанчетата вик (Патрик запуши мръсните си уши с мръсните си пръсти) и се наведе, за да бръкне в сандъка за поредната порция летящи огнетопчета, ала изведнъж се спря. Роланд го наблюдаваше как се приближава към парапета на балкона… и се взира право в очите на Стрелеца. Погледът му бе ален и изгарящ. Синът на Стивън Дисчейн веднага се отдръпна от бинокъла, сякаш се боеше да не би да попадне под хипнотичното въздействие на този взор.
В следващия миг гласът на Краля достигна до него:
— ТОГАВА ПОЧАКАЙ МАЛКО… И ПОРАЗМИШЛЯВАЙ НАД ОНОВА, КОЕТО МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ, РОЛАНД! ПОМИСЛИ СИ КОЛКО Е БЛИЗО! И… ЗАСЛУШАЙ СЕ! ЧУЙ ПЕСЕНТА НА СВОЯТА ВЪЗЛЮБЕНА!
След тези думи заточеникът в Кулата замлъкна. Не се чу и познатото свистене, свидетелстващо за пикиращи сничове. До слуха на Роланд достигаше единствено воят на вятъра… и онова, което Пурпурният крал му предлагаше да чуе.
Зовът на Кулата.
„Ела, Роланд“ — пееха гласовете. Те принадлежаха на розите от Кан’-Ка Но Рей, на укрепващите Лъчи високо в небето, ала най-вече на самата Кула, към която се бе стремил през целия си живот и сега бе толкова близо пред него… ала ето че не му позволяваха да се доближи до нея. Ако дръзнеше да напусне укритието си и да поеме през необятното розово поле, щеше да намери единствено смъртта си. Същевременно зовът на Кулата се бе впил като рибарска кукичка в съзнанието му, която го дърпаше неустоимо напред. Пурпурният крал знаеше, че трябва само да изчака, и не след дълго Роланд също се убеди в това, защото силата на пеещите гласове нарастваше. Засега все още можеше да им се съпротивлява — и се съпротивляваше, — ала с приближаването на вечерта те ставаха все по-неустоими. Той започна да осъзнава — с нарастващ ужас — защо в сънищата и виденията си винаги достигаше Тъмната кула по залез, когато западното небе сякаш отразяваше аленото поле с розите, превръщайки целия свят в кърваво ведро, поддържано от една-единствена опора, черна като нощта, ясно открояваща се на фона на пламналия хоризонт.