В сънищата си винаги я достигаше по залез, защото точно по това време усилващият се зов на Кулата щеше да съкруши неговата воля. Той щеше да тръгне към нея и нито една сила на земята не би могла да го спре.
„Ела… ела…“ се превърна в „ЕЛА… ЕЛА…“, а сетне в „ЕЛА! ЕЛА!“. Главата му се разкъсваше от този зов и същевременно гореше от желание да му отвърне. Отново и отново Стрелеца се изправяше на колене, след което се заставяше да сяда на земята, облегнал гръб на пирамидата.
Патрик го наблюдаваше с растяща тревога. Навярно младежът не чуваше този зов или пък той изобщо не му действаше — Роланд знаеше, че това е напълно възможно, — ала прекрасно разбираше какво се случваше с по-възрастния му спътник.
ПЕТ
Останаха така около час (според преценката на Роланд), преди Кралят да запрати още два снича по странниците. Този път огнетопчетата заобиколиха пирамидата от двете страни и свърнаха почти едновременно към тях, порейки стремително въздуха. Стрелеца пръсна този вдясно, след което мълниеносно насочи револвера наляво, за да види сметката и на второто златисто кълбо. То избухна толкова близо до тях, че взривната вълна опърли лицето на мъжа от Гилеад, ала поне нямаше шрапнели; явно бяха проектирани да се разрушават напълно при експлозия.
— ПРОБВАЙ ПАК! — изрева Стрелеца. Гърлото му бе пресъхнало и го болеше, ала той знаеше, че думите му ще достигнат до адресата; въздухът на това място сякаш бе специално създаден за подобен вид комуникация. Боецът си даваше сметка, че всяка негова дума е като кинжал, пронизващ плътта на стария безумец. Собствените му проблеми обаче бяха твърде много — зовът на Кулата непрекъснато се усилваше.
— ЕЛА, СТРЕЛЕЦО! — достигна до него гласът на Краля. — МОЖЕ ПЪК НАКРАЯ ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА ВЛЕЗЕШ В КУЛАТА! КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ДА СИ ПРОВЕДЕМ ЕДНО СЪВЕЩАНИЕ ПО ВЪПРОСА?
За свой ужас Стрелеца осъзна, че долавя нотки на искреност в гласа на заточеното извън Кулата същество.
„Да, бе — помисли си мрачно. — И да пийнем кафе. Току-виж сме си направили страшен пикник сред розите.“
Той извади часовника от джоба на ризата си и отвори капачето. Стрелките се носеха устремно назад. Мъжът се притисна още по-силно към пирамидата и затвори очи, ала така стана още по-лошо. Зовът на Кулата
(ела, Роланд, ела, Стрелецо, комала-ела-ела, краят вижда се сега)
стана по-силен и по-настойчив от всякога. Мъжът отвори очи и погледна към безжалостното синьо небе и облаците, носещи се към Тъмната кула в края на аленото поле.
Мъчението продължаваше.
ШЕСТ
Той издържа така близо час — през това време сенките на храстите и розите, растящи около пирамидата, се удължиха, — залъгвайки се с напразни надежди, че все ще му хрумне някаква блестяща идея, която да му позволи да не оставя живота и съдбата си в ръцете на талантливото, но слабоумно момче до него. Ала ето, че когато слънцето запълзя към западния хоризонт и небесната синева започна да помръква, Стрелеца осъзна, че това е единственото, което му беше останало. Стрелките на часовника му все по-бързо отброяваха часовете и минутите в обратната посока и съвсем скоро щяха да се завъртят с шеметна бързина. И когато това се случеше, той щеше да поеме към нея. Щеше да тръгне, без да обръща внимание на сничовете (и на всичко останало, което може би криеше сандъкът на Пурпурния крал). Щеше да бяга, да скача, да тича на зигзаг, да пада на земята и да пълзи, но прекрасно разбираше, че дори да разполагаше с всичкия късмет на света, пак нямаше да може да измине повече от половината път до Тъмната кула, преди да бъде разкъсан на парчета.