Ала Патрик явно не виждаше или пък изобщо не му пукаше за мъките на Стрелеца. Младежът бе погълнат изцяло от работата си и се откъсваше от листа само за да надзърне отново през бинокъла и да разгледа по-внимателно безумното същество с алената роба. От време на време накланяше молива, за да нанесе някои щрихи, а сетне ги размазваше с палец, за да се получи сянка. Друг път забелваше очи, сякаш се взираше в някаква версия на Пурпурния крал, която възпламеняваше мозъка му. И наистина, откъде Роланд би могъл да знае, че това не е възможно?
„И пет пари не давам какво прави. Стига да приключи, преди да откача и да се втурна към онова, което Дъртият червен крал така точно определи като «възлюбената ми».“
Измина половин час, който се стори на Стрелеца като три дни. По едно време Пурпурният крал започна да го зове още по-настоятелно, мъчейки се да го придума да отиде при него, за да проведат съвещание. Той предлагаше на Роланд да го освободи от затвора му, след което двамата щели да се изкачат до стаята на върха на Кулата. Общият интерес можел да заличи всяка вражда, нима Стрелеца не знаел това?
Да, Роланд го знаеше, ала знаеше и друго — предложението на Пурпурния крал се различаваше от предишните му увещания само по това, че сега бе пременено с костюм и вратовръзка. И този път в гласа на съществото с алената роба се долавяше тревога. Стрелеца изобщо не му отговори.
Когато осъзна, че планът му няма да проработи, Пурпурният крал метна още един снич. Златистото топче се издигна толкова високо над пирамидата, че почти изчезна от поглед, след което се понесе стремително към тях с воя на падаща бомба. Роланд му видя сметката с един-единствен изстрел и веднага зареди празното гнездо на барабана. Искаше му се Червеният звяр да запрати още огнетопчета към тях, защото по този начин съзнанието му се отвличаше от гибелния зов на Тъмната кула.
„Тя ме очаква — помисли си мъжът. — Точно затова ми е толкова трудно да издържа — защото зовът й е адресиран лично към мен. Добре, де, не точно към мен, а към наследниците на Елд… а аз съм единственият от този род, който е останал жив.“
ОСЕМ
Най-накрая, когато спускащото се към хоризонта слънце започна да се обагря в оранжево и Роланд усети, че не може да се съпротивлява повече на притегателната сила на Кулата, Патрик остави молива си настрана и подаде албума на своя спътник. Лицето му бе намръщено и това сериозно разтревожи Стрелеца. Никога преди не го бе виждал такъв. От предишната самонадеяност на момчето не бе останала и следа.
Роланд взе скицника. Онова, което видя, го разтърси до такава степен, че той веднага отмести поглед, сякаш нарисуваните от младия художник очи можеха да го хипнотизират — да го накарат да допре револвера до слепоочието си и да пръсне агонизиращия си мозък. Картината бе изумителна. Продълговатото, изпито лице — лице, изкривено от алчност и ненавист… бръчките, които го прорязваха — бръчки толкова дълбоки, че изглеждаха бездънни… пълните и жестоки устни — устни на човек, който в един момент може да те целува, а в следващия — да разкъса със зъби плътта ти, ако демоните го обладаят… което се случва доста често.
— КАКВО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ ПРАВИТЕ? — отново проехтя пронизителният безумен глас. — НЯМА ДА ПОСТИГНЕТЕ НИЩО С ТОВА! КУЛАТА Е МОЯ — ИИИИИИИИИИИИИ! — АЗ СЪМ КАТО ЛИСИЦАТА С ГРОЗДЕТО. РОЛАНД! — МОЯ Е, ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ МОГА ДА СЕ ИЗКАЧА ДО ГОРЕ! А ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ! ИИИИИИИ! ИСТИНА ТИ КАЗВАМ! ПРЕДИ СЯНКАТА НА КУЛАТА ДА ДОСТИГНЕ ДО ЖАЛКОТО ВИ УБЕЖИЩЕ, ЩЕ ДОПРИПКАШ САМ ПРИ МЕН! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ!
Патрик закри ушите си с ръка. Докато рисуваше, бе престанал да чува тези писъци, ала сега те отново пронизваха тъпанчетата му.
Роланд не изпитваше никакви съмнения, че това е най-добрата картина на младежа. След като го бе предизвикал, юношата не само бе достигнал предела на възможностите си, но и ги бе надхвърлил, сътворявайки нещо гениално. Изображението на Пурпурния крал бе плашещо със своя реализъм. „Далекозрящият инструмент не може да обясни това… или поне не напълно — каза си Стрелеца. — Сякаш Патрик има трето око, което гледа от въображението му и вижда всичко. Навярно гледа именно с това око, когато забелва другите две. Да имаш подобна дарба… и да й даваш израз с един най-обикновен молив! Богове!“
Мъжът от Гилеад почти очакваше да види как слепоочията на страшния старец пулсират над мрежичките от подкожни капиляри, нарисувани с леки, едва забележими щрихи. В единия край на пълните, чувствени устни Стрелеца дори забеляза отблясъка на един остър