Ала художникът се сви уплашено, притискайки гръб към каменната обшивка на пирамидата. Страхът му едва ли бе голям колкото таланта му, но явно не му отстъпваше много. Спътникът му прецени на око разстоянието до най-близката роза. Тя растеше отвъд пределите на укритието им, ала не бе много далеч. Той погледна към уродливата си дясна ръка, с която трябваше да откъсне цветето, и се запита какво ли щеше да му коства това. Не знаеше. Това не бяха обикновени рози. Не бе изключено в шиповете им да има отрова, която да го парализира. Едва ли щеше да представлява особено трудна мишена за Пурпурния крал, ако лежи вцепенен сред високата трева.
А Патрик не искаше да свърши тази работа. Той знаеше, че навремето Стрелеца е имал приятели, ала сега всички бяха мъртви и явно не искаше да свърши като тях. Ако Роланд разполагаше с два часа, за да вразуми момчето — или дори само един, — навярно щеше да успее да пробие стената на страха, зад която се криеше художникът. Обаче нямаше. Слънцето щеше да залезе всеки момент.
„Освен това е наблизо. Мога да го направя, що трябва… и ще го направя.“
Времето се бе затоплило достатъчно, за да се нуждаят от ръкавиците от еленова кожа, които Сузана им беше изработила, ала мъжът от Гилеад продължаваше да ги носи и сега те бяха затъкнати в колана му. Той взе едната и отряза пръстите й — това, което остана, щеше да защити дланта му от бодлите на розите, макар и частично, — след което я надяна, приклекна, държейки револвера с другата си ръка, и се загледа в най-близката роза. Дали една щеше да им свърши работа? Трябваше да им стигне, заключи Стрелеца. Следващото цвете се намираше на цели два метра зад нея.
Патрик го хвана за рамото, клатейки отчаяно глава.
— Просто трябва да го сторя — рече му Роланд и това бе самата истина. Това си беше негова работа — не на художника — и поначало бе постъпил неправилно, като се опита да я прехвърли върху юношата. Ако успееше да се справи — чудесно. А ако се провалеше и бъдеше взривен на парчета в края на Кан’-Ка Но Рей — е, поне това отвратително дърпане щеше да престане.
Стрелеца си пое дълбоко въздух, след което изскочи от укритието си и се хвърли към розата. В същото време Патрик го сграбчи за коженото палто, опитвайки се да го задържи, и Роланд, естествено, загуби равновесие. Той се строполи на едната си страна, а револверът излетя от ръката му и падна в тревата. Пурпурният крал внезапно нададе неистов вой (в който се примесваха триумф и гняв) и въздухът бе пронизан от зловещото свистене на приближаващ се снич. Синът на Стивън Дисчейн се протегна към розата и пръстите на дясната му ръка се сключиха около стъбълцето й. Бодлите пробиха дебелата ръкавица, сякаш тя не бе нищо повече от ефирна паяжина, след което се впиха в ръката му. Болката бе чудовищна, ала песента на розата си оставаше все така опияняваща. Роланд виждаше жълтата сърцевина на чашката й, която искреше като слънце. Или милиони слънца. Почувства топлината на кръвта, стичаща се в дланта му и преливаща между двата му пръста. Тя напои еленовата кожа и на кафявата повърхност на ръкавицата разцъфна още една роза. На всичкото отгоре към него се носеше и смъртоносно огнетопче, което щеше да го убие всеки момент, а така щеше да заглуши и песента на розата, която изпълваше главата му и заплашваше да пръсне черепа му.
Стъблото като че ли нямаше никакво желание да се счупи. В края на краищата Роланд изтръгна розата от земята заедно с корените, изтъркули се наляво, грабна револвера си и стреля, без да се прицелва. Сърцето му подсказваше, че няма никакво време за това. Раздаде се оглушителен взрив и горещата вълна, която обля лицето му, този път имаше силата на ураган.
„Близо. Този път бе страшно близо.“
Пурпурният крал изпищя разочаровано — „ИИИИИИИИИИИИИ!“ — и този вопъл бе последван от свистенето на няколко снича, запратени наведнъж. Патрик притисна лице в каменната повърхност на пирамидата, а спътникът му се завъртя по гръб, продължавайки да държи розата в окървавената си ръка, вдигна шестострела си и зачака появата на златистите огнетопчета. Когато те навлязоха в обсега на патроните
му, ги разпердушини едно след друго — едно, две, три.
— ОЩЕ СЪМ ТУК! — изрева Стрелеца на стария Червен крал. — ОЩЕ СЪМ ТУК, ДЪРТ КУРОБЛИЗЕЦ ТАКЪВ, КОЛКОТО И ДА НЕ ТИ ХАРЕСВА!
Заточеникът на Кулата нададе поредния си вой, ала не хвърли повече сничове.
— ЗНАЧИ СЕГА СИ ИМАШ И РОЗА! — изкряска той. — ПОСЛУШАЙ ПЕСЕНТА Й, РОЛАНД! ДОБРЕ Я ЧУЙ, ЗАЩОТО ТЯ ПЕЕ ЕДНА И СЪЩА ПЕСЕН! ЧУЙ Я И ПРИ МЕН ЕЛА, КОМАЛА-ЕЛА-ЕЛА!