И тази песен наистина зазвуча настоятелно в съзнанието на Роланд, изпепелявайки последните остатъци от нервите му. Той сграбчи разтреперания художник и го завъртя към себе си.
— Започвай — изхриптя последният стрелец от Гилеад. — Заради живота ми, Патрик. Заради живота на всеки мъж и всяка жена, които загинаха, за да продължа напред.
„И всяко дете“ — добави на себе си синът на Стивън Дисчейн, мислейки си за Джейк. Джейк, който първо виси от тъмнината, а сетне пропада в нея.
Роланд се вгледа в ужасените очи на безмълвното момче.
— Довърши я! Покажи ми, че можеш да го направиш.
ДЕСЕТ
А после Роланд от Гилеад стана свидетел на нещо удивително — когато Патрик взе розата, бодлите й не го засегнаха по никакъв начин. Дори не го одраскаха. Мъжът смъкна ръкавицата си с помощта на зъбите си и видя, че не само дланта му прилича на решето, ами и един от пръстите му виси отпуснато, придържан единствено от обляното в кръв сухожилие. Патрик обаче не се поряза — сякаш бодлите загубиха остротата си в мига, в който се докоснаха до неговата ръка. Ужасът също бе изчезнал от погледа му. Очите му се местеха от цветето към картината и обратно, пресмятайки и преценявайки нещо.
— РОЛАНД! КАКВО ПРАВИШ? ЕЛА, СТРЕЛЕЦО, ЗАЩОТО СЛЪНЦЕТО ЩЕ ЗАЛЕЗЕ ВСЕКИ МОМЕНТ!
Да, мъжът от Гилеад съзнаваше, че ще отиде там. По един или друг начин. Знанието за това облекчаваше агонията му и му позволяваше да остане на мястото си, без тялото му да трепери неудържимо. Дясната му ръка вече се бе схванала до китката и Стрелеца подозираше, че никога вече няма да възвърне чувствителността си. Ала това не го тревожеше особено — след ухапванията на чудовищните омари тя ставаше само за ръкостискане.
А розата пееше: „Да, Роланд, да — съвсем скоро ще й се наслаждаваш отново. Отново ще бъдеш цял. Чака те възраждане. Само ела.“
Патрик откъсна едно от венчелистчетата на розата, разгледа го и откъсна още едно, след което ги сложи в устата си. За миг чертите на лицето му се отпуснаха в някакъв странен екстаз, а Роланд се запита какъв ли е вкусът на цветчетата. Небето над тях помръкваше. Сянката на пирамидата се проточи почти до Тауър Роуд. Синът на Стивън Дисчейн предположи, че когато стигнеше до пътя, който ги бе довел тук, щеше да поеме към Тъмната кула, без значение дали Пурпурният крал беше още там или не.
— КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИИ! ЩО ЗА ПЪКЛЕНО ДЕЛО СЕ ТАИ В УМА И СЪРЦЕТО ТИ?
„Точно ти ли ще ми говориш за пъклени дела?“ — помисли си Роланд. Той извади часовника си и отвори капачето. Стрелките се въртяха шеметно назад — пет часа ставаше четири, четири — три, три — два, два — един, а един — полунощ.
— Патрик, побързай — рече Стрелеца. — Дай всичко от себе си, моля аз, защото времето ми изтича.
Младежът приближи ръка до устата си и изплю в шепата си сдъвканите на паста розови цветчета. Получената смес имаше цвета на току-що пролята кръв. Цветът на робата на Пурпурния крал. И на безумните му очи.
Художникът, който щеше да използва за пръв път цвят в рисуването си, понечи да топне върха на пръста си в пастата, но се поколеба. И в този миг Роланд бе осенен от внезапно прозрение — бодлите на тези рози пронизваха плътта само докато корените им бяха свързани с Мим, Майката Земя. Ако бе изпратил момчето, Мим щеше да накълца и обезобрази жестоко тези талантливи ръце, превръщайки ги в безполезни израстъци.
„Ка — каза си Стрелеца. — Дори тук, в Крайния с…“
Преди да успее да довърши мисълта си, Патрик го хвана за ръката и се вторачи в нея като хиромант, след което загреба малко от кръвта, бликаща оттам, и я смеси с розовата паста. Сетне много внимателно взе мъничко от амалгамата с десния си показалец и го приближи до картината… поколеба се за миг… и погледна към спътника си. Роланд му кимна и момчето отвърна на жеста му, мрачно и съсредоточено като хирург, на когото предстои да направи първия разрез в рискована операция, след което допря върха на показалеца си до хартията. Деликатните движения на пръста му напомняха застинало във въздуха колибри, което пъха човчицата си в чашката на някое екзотично цвете. Той оцвети лявото око на Пурпурния крал и веднага се отдръпна от листа. Младежът килна глава настрани, наблюдавайки резултата от усилията си с такава възхита, каквато Роланд не бе виждал на човешко лице от цяла вечност. Сякаш момчето бе някакъв манихейски пророк, успял да зърне лицето на Ган след двайсет години отшелничество в пустинята.