— Върни се до Федералния и отиди при онзи робот, дето го наричаха Бил Пелтека. Кажи му да те заведе до някоя врата, която води в Америка. Ако не се отвори пред ръката ти, нарисувай я отворена с молива си. Разбираш ли?
Художникът отново кимна. Естествено, че разбираше.
— Ако впоследствие ка те отведе при Сузана в което и да е къде и кога, кажи й, че Роланд все още я обича, и то с цялото си сърце. — В този миг мъжът притегли Патрик към себе си и целуна момчето по устата. — Предай й това. Разбираш ли?
Поредното кимване.
— Добре. Аз тръгвам. Дълъг живот и приятни нощи. Дано се срещнем на полянката в края на пътя, когато всички светове достигнат своя край.
Прекрасно знаеше, че това нямаше да стане, защото винаги щеше да има светове, а на него не му се полагаше никаква полянка. За Роланд Дисчейн от Гилеад, последния от родословието на Елд, пътят свършваше при Тъмната кула. И това бе напълно справедливо.
Той се изправи. Момчето го изгледа с разширените си от изумление очи, стискайки албума в треперещите си ръце. Стрелеца се обърна, пое си дълбоко въздух и изрева с цялата сила на дробовете си:
— РОЛАНД ДОСТИГНА ДО ТЪМНАТА КУЛА! ОСТАНАХ ПРЕДАН И ВСЕ ОЩЕ НОСЯ ОРЪЖИЕТО НА БАЩА СИ! ЗАПОВЯДВАМ ТИ ДА СЕ ОТВОРИШ ПРЕД МЕН!
Патрик се загледа след мъжа, който закрачи по пътя — черен силует на фона на кървавото пламтящо небе. Младежът гледаше как Стрелеца пристъпва сред розите и приседна разтреперан сред удължаващите се сенки, когато Роланд започна да изрича имената на своите приятели, възлюбени и ка-маи; тези имена прокънтяха с такава сила в странния въздух на това място, сякаш никога нямаше да заглъхнат.
— Идвам в името на Стивън Дисчейн от Гилеад!
— Идвам в името на Габриел Дисчейн от Гилеад!
— Идвам в името на Кортланд Андръс от Гилеад!
— Идвам в името на Кътбърт Алгуд от Гилеад!
— Идвам в името на Алан Джонс от Гилеад!
— Идвам в името на Джейми Де Къри от Гилеад!
— Идвам в името на Ванай Мъдреца от Гилеад!
— Идвам в името на Хакс Готвача от Гилеад!
— Идвам в името на Дейвид ястреба от Гилеад и небето!
— Идвам в името на Сюзан Делгадо от Меджис!
— Идвам в името на Шийми Руиз от Меджис!
— Идвам в името на татко Калахан от Джирусълъмс Лот и пътищата!
— Идвам в името на Тед Бротиган от Америка!
— Идвам в името на Динки Ърншоу от Америка!
— Идвам в името на леля Талита от Ривър Кросинг и полагам кръстчето й тук, както тя ме помоли!
— Идвам в името на Стивън Кинг от Мейн!
— Идвам в името на Ко храбрия от Средния свят!
— Идвам в името на Еди Дийн от Ню Йорк!
— Идвам в името на Сузана Дийн от Ню Йорк!
— Идвам в името на Джейк Чеймбърс от Ню Йорк, когото наричам мой истински син!
— Аз съм Роланд от Гилеад и идвам като самия себе си; ти ще се отвориш пред мен!
В този миг прозвуча могъщ тръбен зов, който смрази кръвта на Патрик и в същото време му подейства въодушевяващо. Ехото постепенно заглъхваше. Сетне, след около минута, въздухът бе прорязан от друг, много по-страшен звук — грохотът на врата, която се затръшва завинаги.
След което се възцари гробовна тишина.
ТРИНАЙСЕТ
Патрик остана да седи в подножието на пирамидата, докато Старата звезда и Старата майка не изгряха в небето. Песента на розите и Кулата продължаваше да звучи, ала бе станала някак си тиха и сънлива, почти като шепот.
В крайна сметка той излезе отново на пътя, събра толкова здрави консерви, колкото можа (количеството им бе изненадващо, като се имаше предвид силата на експлозията, разрушила количката), и откри торбата от еленова кожа, в която се намираха. Внезапно осъзна, че е забравил молива си, и се върна да го вземе.
До молива му, проблясващ на звездната светлина, се виждаше часовникът на Роланд.
Младият художник го взе и изрази радостта си с тихичко (и малко изнервено) скимтене. Сетне сложи часовника в джоба си и преметна торбата с провизиите през рамо.
Мога да ви кажа, че той вървя чак до полунощ и че погледна часовника, преди да спре да пренощува. Мога да ви кажа, че стрелките бяха застинали неподвижно. Мога да ви кажа и че по пладне на следващия ден Патрик отново погледна часовника и видя, че стрелките са започнали да се движат в правилната посока, макар и много бавно. За съжаление това е всичко, което съм способен да ви разкажа за него — не мога да ви разкрия дали е успял да стигне до Федералния, нито пък дали е намерил робота, известен като Бил Пелтека, още по-малко пък — дали му се е удало да се върне в Америка. Не мога да ви разкрия нито едно от тези неща, кажете „сбогом“. От този миг насетне тъмнината го скрива от словострелния ми взор и художникът трябва да продължи сам-самичък по пътя си.