Сузана в Ню Йорк
Епилог
Никой не се стряска и не забелязва малката електрическа триколка, която изниква от нищото в Сентрал Парк; единствените, които я виждат, сме ние. Повечето от хората, които се намират тук, гледат към небето и се наслаждават на първите прехвърчащи снежинки, без да подозират за небивало силната снежна вихрушка, която ще се разрази в навечерието на Коледа. Вестниците ще я нарекат „Виелицата от осемдесет и седма“. А тези посетители на парка, чийто взор не е вперен в бялото небе, наблюдават заинтригувано учениците от горната част на Манхатън, които изпълняват коледни песни. Момчетата носят тъмночервени блейзъри, а момичетата — дебели пуловери в същия цвят. Това е хорът на харлемското училище, който „Поуст“ и конкуриращият го таблоид „Ню Йорк Сън“ наричат още „Розите от Харлем“. Децата пеят стари рождественски химни, преплитайки гласовете си по изумително красив начин, и щракат с пръсти, докато преминават от строфа в строфа — изпълнението им напомня ранното творчество на групи като „Спърс“, „Коустърс“ и „Дарк Дайъмъндс“109. Те стоят недалеч от мястото, където белите мечки водят своето градско съществуване, а песента, която изпълняват в момента, е „Що за дете е това“.
Сред хората, които наблюдават първите снежинки, има един мъж, който Сузана много добре познава, и само при вида му сърцето й подскача до небесата. В лявата си ръка той държи голяма картонена чаша и тъмнокожата жена е сигурна, че вътре има горещ шоколад — от най-хубавия, mit schlag отгоре.
За момент е неспособна да помръдне и ръцете й стоят като замръзнали на таблото на триколесния й скутер. Мислите за Роланд и Патрик са напуснали съзнанието й. Единственото, за което може да мисли, е Еди — Еди, който стои пред нея точно в този момент, тук и сега; Еди, който е отново жив. И има ли изобщо някакво значение, ако това не е Ключовият свят? Ако Ко-Оп Сити се намира в Бруклин (или дори в Куинс!) и възлюбеният й кара „Такуро Спирит“ вместо „Буик Електра“? Изобщо не й пукаше за това. Само едно нещо имаше значение и именно то бе парализирало тялото й и не позволяваше на ръката й да сграбчи стартера и да го завърти, форсирайки чуждоземното превозно средство към мъжа, когото обичаше.
Ами ако не я познае?
Ами ако единственото, което види, е една бездомна негърка, седнала в електрическа количка, чиито батерии съвсем скоро ще се изтощят? Една негърка без пари, без дрехи, без адрес (не и в това къде и кога, кажете благодаря, сай) и без крака? Една бездомна негърка, с която нищо не го свързва? Ами ако все пак я разпознае някъде в дълбините на съзнанието си, ала се отрече от нея по същия начин, както Петър се е отрекъл от Исус, просто защото спомените му са твърде болезнени?
А още по-лошо би било, ако Еди се обърне към нея и Сузана се сблъска с празния, безсилен и изпепелен поглед на дългогодишен наркоман. Ако, ако, ако… Междувременно снегът продължаваше да вали и скоро щеше да погребе целия свят под бялото си покривало.
„Спри да умуваш и иди при него — прозвуча гласът на Роланд в съзнанието й. — Не се сблъска с Блейн, тахийните от «Синия рай» и онази твар под замъка «Дискордия», за да подвиеш сега опашка и да побегнеш, нали така? Мисля, че имаш достатъчно кураж, за да изминеш тези няколко метра.“
Ала тя няма тази увереност, докато не вижда как пръстите й сякаш сами посягат към ръчката на стартера. Преди да го завърти обаче, в главата й отново се разнася гласът на Стрелеца — този път в тона му се долавя някаква уморена веселост.
„Сигурна ли си, че преди това не ти се иска да се отървеш от нещо, Сузана?“
Безногата жена поглежда надолу и вижда револвера на Роланд, затъкнат в колана й — досущ като пистолета на мексикански bandidos или пиратски ятаган. Тя измъква оръжието, отбелязвайки колко удобно приляга в дланта й… сякаш там му е мястото. Раздялата с него е като раздялата с любим. Трябва ли изобщо да прави това? Въпросът е кого обича повече — човека или револвера? Всичко останало зависи от отговора му.
109
От изброените формации единствено „Коустърс“ съществуват и в нашата реалност. — Б. пр.