Сузана импулсивно отваря барабана и вижда, че патроните вътре изглеждат стари, а гилзите им са потъмнели.
„Никога няма да гръмнат — мисли си тя… и без да знае откъде й е известно, точно назовава причината за това. — Мокри са.“
Тя насочва цевта към небето, поглежда през нея и изведнъж й става тъжно, макар и да не е изненадана особено — през дулото не прониква никаква светлина. Запушено е. И съдейки по всичко, явно е запушено от десетилетия. Този револвер никога няма да стреля отново. Оказва се, че в крайна сметка няма между какво да избира. Това оръжие вече не става за нищо.
Като продължава да държи револвера с лявата си ръка, Сузана завърта ръчката на стартера и малкият електрически скутер — наречен от нея „Хо Фат 3“, макар че това название вече избледнява от паметта й — безшумно се понася напред. Тя минава покрай зелен контейнер за смет с надпис „ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ САМО В ПРЕДНАЗНАЧЕНИТЕ ЗА ТОВА МЕСТА!“ и пуска вътре револвера на Роланд. От тази постъпка я заболява сърцето, ала не се съмнява, че е постъпила правилно. Оръжието е тежко и веднага потъва под смачканите опаковки, рекламните брошури и остарелите вестници като камък под вода. Достатъчно дълго време е била стрелец, за да не изпита съжаление при раздялата с такова перфектно оръжие (въпреки че пътешествието между световете го извади от строя), ала в същото време е и жена, чийто взор е устремен в бъдещето; жена, която не поглежда назад, когато е свършила онова, което е трябвало да свърши.
Преди да успее да се добере до мъжа с картонената чаша, той се обръща към нея. Наистина носи пуловер с надпис „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“, но Сузана не обръща почти никакво внимание на това. Единственото, което я интересува, е, че това е той — Едуард Кантор Дийн. Ала след малко дори това става маловажно, тъй като в очите му се чете онова, от което толкова се бе страхувала. Пълно недоумение. Той не я познава.
После Еди се усмихва нерешително — тя помни много добре тази усмивка, обича я и никога няма да я забрави — и Сузана веднага усеща, че не е наркоман. Вижда го на лицето му, но най-вече в очите му. „Розите от Харлем“ пеят и той й подава чашата с горещ шоколад.
— Слава Богу — казва той. — Вече бях решил, че ще трябва да го изпия сам. Че гласовете са плод на въображението ми и че явно полудявам. Това… ами… — Млъква, а недоумението в погледа му придобива огромни размери и към него се прибавя и страх. — Слушай, ти си дошла тук заради мен, нали? Моля те, кажи ми, че не изглеждам като пълен идиот в твоите очи. Защото се чувствам нервен като дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове.
— Не, естествено — отвръща тя. — Искам да кажа, че не изглеждаш като пълен идиот. — Тъмнокожата жена си спомня историята на Джейк за гласовете, спорещи в съзнанието му — как единият крещял, че е мъртъв, а другият — че е жив. И двата били напълно убедени в правотата си. Сузана напълно го разбираше, защото имаше известен опит с някои гласове. С някои особени гласове.
— Слава Богу — въздъхва Еди. — Името ти е Сузана, нали?
— Да — кима тя. — Казвам се Сузана.
Гърлото й е пресъхнало, ала в крайна сметка съумява да произнесе поне тези думи. Тя взима картонената чаша и отпива от шоколада през гъстия слой бита сметана. Вкусът му е сладък и приятен — също като вкуса на този свят. До ушите й достига глъчката на автомобилни клаксони — шофьорите бързат да се приберат, преди снегът да затрупа улиците — и този звук също й се струва не по-малко приятен. Все така усмихнат, Еди се пресяга и избърсва петънцето сметана от носа й. Докосването му я наелектризира и жената знае, че той също е почувствал това. Внезапно й хрумва, че Еди отново ще я целуне за пръв път, че отново ще я люби за пръв път, че отново ще се влюби в нея за пръв път. Навярно и той го знае — възможно е гласовете да са му казали, — ала Сузана е сигурна в това и причината е съвсем проста; тези неща вече са се случили. Ка е колело, както обичаше да казва Роланд, и сега тя е напълно убедена, че това е самата истина. Спомените й за
(Средния свят)
далечното къде и кога на Стрелеца постепенно потъват в мъгла, но тъмнокожата жена си мисли, че ще си спомня достатъчно, за да знае всичко, което се е случило преди, и в това има нещо неизразимо тъжно.