Това, което се намира зад нея, няма да подобри любовния ти живот, да покрие с коса плешивото ти теме или да прибави пет години към времето, което ти е отредено на тази земя (нито дори пет минути). Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещнал нито един, който да може да се мери с „Имало едно време“.
Всеки край е жесток.
Всеки край е просто друг начин да кажеш „сбогом“.
ДВЕ
Още ли си тук?
Добре тогава, ела. (Чу ли въздишката ми?) Ето я Тъмната кула, издигаща се в края на Крайния свят. Погледни я, моля аз. Запомни я добре.
Това е Тъмната кула по залез.
ТРИ
Той пристъпи към нея, пронизан от странното усещане, че вече е бил тук; навярно Сузана и Еди биха го нарекли déjà vu.
Розите на Кан’-Ка Но Рей се разделиха пред него в пурпурен шпалир — жълтите сърцевини на чашките им сякаш го наблюдаваха като очи — и Роланд пое по ширналата се пътека. Докато крачеше към огромната тъмносива колона, извисяваща се пред него, той се почувства така, сякаш започна да се изплъзва от света, който познаваше. Стрелеца извика имената на приятелите и възлюбените си, както се бе зарекъл, че ще стори; извика ги в сумрака с цялата сила на дробовете си, защото вече нямаше необходимост да пести енергията си, за да се съпротивлява на зова на Тъмната кула. Най-накрая се бе предал на милостта й и това му донесе най-голямото облекчение, което бе изпитвал през живота си.
Той прогласяваше имената на своите comprades и amoras114 и въпреки че всяко име се издигаше от дълбините на сърцето му, му се струваше, че открива все по-малко връзки между себе си и тях. Имената ехтяха под кървавочервеното небе и се носеха към аления хоризонт, понесени на могъщите криле на гласа му. Стрелеца извика имената на Еди и Сузана, сетне това на Джейк и накрая дойде ред и на собственото му име. Когато ехото заглъхна, проеча величествен тръбен зов — но не от Кулата, а от полето с розите. Това бе гласът на розите, които го приветстваха като истински крал.
„В сънищата ми винаги надувах своя рог — помисли си Роланд. — Трябваше да се сетя, че това е невъзможно, защото го изгубих в битката на Джерико Хил, в която изгубих и Кътбърт.“
В този миг някакъв глас над главата му прошепна:
— Трябваха ти само три секунди, за да се наведеш и да го вдигнеш. Въпреки всичкия дим, болка и смърт. Три секунди. Времето, Роланд… всичко винаги опира до времето.
Мъжът си помисли, че това е гласът на Лъча, който бяха спасили. Ако искаше да изрази благодарността си, можеше да запази тези думи за себе си — каква полза имаше от тях сега? Роланд си спомни един стих от поемата на Браунинг: „И мене ми се искаше да глътна от живата вода на дните прежни.“
Това обаче не се отнасяше за него. Споменът за миналите дни му носеше единствено печал. Живата вода на дните прежни бе за поетите и глупаците — при него тя оставяше само горчивия си вкус в устата и гърлото му.
Роланд застина за момент на десетина крачки от изработената от призрачно дърво порта в подножието на Кулата, очаквайки гласа на розите — приветстващия го рог — да затихне окончателно. Чувството за déjà vu си оставаше все така силно, сякаш наистина бе идвал тук и преди. Естествено, че беше идвал, каза си той — в десетки хиляди пророчески сънища. Мъжът от Гилеад погледна към балкона, където беше стоял Пурпурният крал, който се бе опитал да отхвърли силата на ка и да му попречи да стигне до бленуваната цел. Там, на около два метра над сандъците, в които се намираха останалите сничове (явно дъртият безумец нямаше други оръжия в крайна сметка), Роланд забеляза две алени очи, реещи се в смрачаващия се въздух, които се взираха в него с неизмерима ненавист. А зад тях се извиваха тънките сребристи нишки (искрящи в оранжевочервено от лъчите на залязващото слънце) на очните нерви. Стрелеца предполагаше, че очите на Пурпурния крал ще останат тук завинаги, вперили немигащия си взор в Кан’-Ка Но Рей, докато притежателят им броди по света, където бе запратен от гумичката и третото око на Художника. Или по-скоро между световете.
Роланд пристъпи до мястото, където пътеката достигаше до рамкираната със стомана врата от черно призрачно дърво. В горната й част се виждаше сигулът, който той прекрасно познаваше: