— Мадам, позволете да попитам…
— Какво правя ли?
— Именно, мадам.
— Чакам един приятел, Чъмли — въздъхна безногата жена. — Просто чакам един приятел.
Помисли си, че ДНК 45932 ей сега щеше да й напомни, че се казва Найджъл, но роботът не направи така. Вместо това попита колко дълго възнамерява да го чака. „Докато не замръзне адът“ — информира го Сузана. Последва дълга пауза, след което домашният помощник пръв наруши мълчанието:
— Мога ли вече да си тръгвам, мадам?
— Как ще видиш накъде да вървиш?
— Превключих на инфрачервен диапазон. Не е като триизмерната макровизия, но ще докретам криво-ляво до ремонтния център.
— Там имаш кой да се погрижи за теб? — попита тъмнокожата жена с едва доловима нотка на любопитство. Тя натисна бутона, освобождаващ пълнителя на валтера, после го пъхна обратно в дръжката, изпитвайки истинска наслада от металическото изщракване, с което той си дойде на мястото.
— Не мога да го гарантирам със сигурност, мадам — отвърна Найджъл. — Вероятността там да има специалист, който да ме ремонтира, е много мажа — може би по-малка от един процент. Ако никой не ми помогне, ми остава единствено да чакам — също като вас.
Безногата жена кимна, усещайки как умората изведнъж я връхлита като цунами, и си помисли, че точно тук завършва нейният поход — тук, пред гази врата, където ще си остане завинаги. Ала в никакъв случай не трябваше да се предава. Предаваха се страхливците, не и стрелците.
— Пожелавам ти всичко добро, Найджъл — благодаря ти, че ме донесе дотук. Дълъг живот и приятни нощи. Надявам се да ти инсталират нови очи. Извинявай, че те ослепих, ала се намирах в доста напрегната ситуация и не знаех на чия страна си. — Всичко най-добро и на вас, мадам.
Сузана кимна. Найджъл се обърна и когато излезе от ротондата, тя остана сама пред портала, водещ към Ню Йорк. Седеше тук, облегнала гърба си на вратата, и чакаше Джейк. Ослушваше се за Джейк.
Ала единственото, което чуваше, беше скърцащото, дрезгаво бръмчене на машините в стените.
Пета глава
В джунглата, необятната джунгла
ЕДНО
Единствено заплахата, че отрепките и вампирите могат да убият Ко, накара Джейк да забрави за желанието си да умре заедно с татко Калахан. Без да губи време в излишни колебания, той закрещя
(КО, ПРИ МЕН!)
с цялата мощ на вътрешните си сили и Ко заприпка след него, без да изостава нито крачка. Момчето профуча покрай отрепките, които стояха като хипнотизирани от костенурката, и се насочи към вратата с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕНИ“. От оранжево-червения полумрак на голямата зала бяха попаднали сред ослепително бяла светлина, а обонянието им бе атакувано от острия мирис на прегоряло. Гореща и влажна пара го удари в лицето,
(джунгла)
може би предсказвайки онова, което го чакаше отпред,
(необятна джунгла)
а може би не. Когато очите на Джейк се приспособиха към рязката смяна на осветлението (и зениците му се превърнаха в мънички точици), той разбра, че се намира в кухнята на „Дикси Пиг“. И то не за пръв път. Веднъж, малко преди появата на Вълците в Кала Брин Стърджис, момчето бе последвало Сузана (само че тогава тя беше Мия) в онзи сън, където тя претърсваше някаква голяма и изоставена кухня за храна. Същата кухня, която сега буквално кипеше от живот. На железния шиш над металната решетка се въртеше огромно прасе, чиято кожичка цвърчеше, а буйните пламъци лумваха нагоре при всяка капка мазнина, паднала в огъня. От двете страни на пещта имаше огромни фурни с медни плочи, на които стояха тенджери, големи колкото Джейк, а парата, издигаща се от тях, бе достатъчна да замъгли цялото помещение. Някакво отвратително същество със сива кожа разбъркваше съдържанието на едната тенджера — от двете страни на подпухналите му сиви устни стърчаха закривени бивни, а скулите и двойната му туша бяха покрити с гнусни брадавици. Обстоятелството, че това създание бе облечено в лекьосани бели дрехи и носеше на главата си високата шапка на главния готвач, само засилваше ужаса, който предизвикваше тази твар, сякаш я покриваше с бял лак. Зад не; о, практически скрити зад парата, други две същества, пременени в бяло, миеха съдове в двойна мивка. Джейк забеляза, че и двамата носеха шалчета. Едното определено бе човек — изглеждаше като момче на шестнайсет-седемнайсет години, — докато другото приличаше на чудовищна, изправена на задните си крака котка.