— Но не за теб, Стрелецо. Смъртта никога не идва за теб. Ти си неуловим. Хлъзгав. И се размиваш. Мога ли да бъда пределно откровен? Ти продължаваш по своя път.
— И винаги забравяш за предишния път. Всеки път за теб се превръща в първи.
Мъжът направи още един опит да се върне назад. Безполезно. Ка беше по-силна.
Роланд от Гилеад премина през последната врата — вратата, която винаги бе търсил и която винаги бе намирал. Тя хлопна тихичко зад гърба му.
ОСЕМ
Стрелеца се спря за момент, олюлявайки се. Имаше чувството, че всеки миг ще припадне. От жегата, естествено; проклетата жега. Духаше вятър, но той бе толкова сух, че не му носеше никакво облекчение. Той вдигна кожения мях с вода, преценявайки теглото му. С колко ли вода разполагаше? Не, не трябваше да пие — още не бе дошло време да пие, — ала въпреки това отпи една глътка.
За един кратък миг бе почувствал, че се намира на съвсем друго място. Сякаш бе в самата Тъмна кула. Но пустинята беше коварна и пълна с миражи, а Кулата се издигаше на хиляди колела от него. Чувството, че току-що е изкачил безбройните й стъпала и е надзърнал в безбройните й стаи, от стените на които го гледаха безброй лица, вече избледняваше.
„Ще я достигна — помисли си Роланд, присвил клепачи срещу безжалостното слънце. — Заклевам се в името на баща си, че ще я достигна.“
„И може би този път, когато я достигнеш, всичко ще бъде по-различно“ — прошепна някакъв глас, най-вероятно гласът на пустинната лудост — нима бе достигал Кулата и преди? Намираше се тук и никъде другаде — това бе всичко и точка по въпроса. Може да нямаше чувство за хумор и особено богато въображение, ала бе непоколебим. Той беше стрелец. И в дълбините на сърцето си, стаена в най-затънтеното ъгълче, той усещаше горчивата романтика на своя поход.
— Ти си от онези, които никога не се променят — беше му казал веднъж Корт и в гласа му — Роланд можеше да се закълне в това — бе прозвучал страх… макар че синът на Стивън Дисчейн нямаше и най-малка представа за какъв дявол Корт щеше да се бои от един хлапак. — Това ще се превърне в твоето проклятие, момко. Ще износиш сто чифта ботуши, докато отидеш в Ада.
Ванай му бе казал следното:
— Тези, които не извличат поука от миналото си, са обречени да го повторят.
А майка му:
— Роланд, защо винаги си толкова сериозен? Никога ли не, можеш да се отпуснеш?
В този миг гласът отново прошепна онези думи
(по-различно дано този път всичко е по-различно)
и Стрелеца почувства някакъв мирис, различен от този на нажежения пясък и дяволската трева. Ухание на цветя.
На рози.
Той прехвърли торбата със снаряжението си от едното рамо на другото и докосна рога, който висеше на десния му хълбок. Старинният, обкован с мед рог, с който някога бе тръбил самият Артур Елд, или поне така разказваха преданията. На Джерико Хил Роланд го беше дал на Кътбърт Алгуд, а когато Кът-бърт беше паднал, синът на Стивън веднага беше вдигнал древния предмет, издухвайки праха на смъртта от него.
— Това е твоят сигул — прошепна заглъхващият глас, който бе донесъл със себе си далечния аромат на рози, аромата на домашно огнище в лятна вечер — О, изгубено! — камък, роза, неоткрита врата; камък, роза, врата.
— Това е надеждата ти, че този път всичко може да бъде по-различно, Роланд… че може би ще намериш покой. Дори спасение.
Гласът замлъкна за миг, след което продължи:
— Ако устоиш. Ако останеш верен на себе си.
Стрелеца поклати глава, за да прочисти съзнанието си, помисли дали да не си пийне още малко вода, ала размисли и се отказа. Довечера. Когато запали огъня си върху костите на Уолтър. Тогава ще пие. А сега…
Сега трябваше да продължи пътешествието си. Някъде напред се извисяваше Тъмната кула. Ала по-близо, много по-близо, беше човекът (дали наистина беше човек? знаеше ли някой?), който можеше да му разкаже как да се добере до нея. Роланд не се съмняваше, че ще го настигне, и щом това станеше, този човек щеше да му каже всичко — да, да, да, кажи го на планината, за да го чуя в долината: Уолтър щеше да бъде хванат и Уолтър щеше да проговори.