Выбрать главу

Пръстите му отново погалиха старинния рог и допирът до медната му обковка му подейства невероятно успокояващо, сякаш го докосваше за пръв път.

„Време е да тръгвам.“

Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше.

19 юни 1970–7 април 2004;

Казвам благодаря на Господ.

Приложение

Робърт Браунинг

„Чайлд Роланд Кулата достигна“

I
Помислих си, че всичко, що ми рече тоз урод посивял със злобен взор, преситен от лукавство и раздор, лъжа било е; и нарочно ме зарече да сторя тъй, а вътрешно ликува, задето аз с живота се сбогувах.
II
Нима заради друго той причаква, изгърбен над тоягата си крива, окаяните странници, които разпитват го де този път отива, и после смее се, ухилен като скелет, над тез, що само гибел ще намерят.
III
Ако реша съвета му да следвам и се отправя по пътеката зловеща, която според думите му крие Тъмната кула, може би ще срещна Смъртта; ала дори това да стане, едва ли ще умра от тази рана.
IV
От толкова години сам се скитам —
надеждата изтля и се превърна във призрак блед, лишен от жизнен ритъм, и мисля си, че даже и да зърна аз Кулата, сърцето уморено ще спре да бие, от възторг сломено.
V
И както воин, сразен от тежка болест, на смъртния си одър прикован, приема примирено свойта орис, предвкусвайки мъртвешкия саван, и се сбогува с верните другари, събрали се край него в този миг —
VI
„Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ — мълвят устата му… но скръбният му лик внезапно озарява се от мисли за бойното поле и изведнъж десницата му копие възжажда и иска да си иде като мъж —
VII
аз също страдах много в своя поход — тъй често ми предричаха провал, тъй често ми напомняха жестоко за рицарите, тръгнали да дирят Тъмната кула и за техния финал… И ни един от тях не бе успял.
VIII
И тъй, поех, безмълвен, безнадежден покрай прегърбения урод с взор лукав по друма неизвестен, що отвеждал към Кулата. Дано да беше прав! Бях сигурен, че погледът му ален е вперен в мен наместо знак прощален.
IX
Цял ден вървях по този път безкраен, цял ден се скитах, морен и отчаян, а покрай мене равнина безбрежна разстилаше се докъдето поглед стига, печална, запустяла, безнадеждна — като съсухрен лист от древна книга.
X
Ала не спирах — все по-надълбоко сред тягостния сив пейзаж навлизах, обезсърчен от гледката жестока на тази пустош — не, не бях съзирал дори и в най-безумните си сънища такава зла, прокълната природа,
XI
лишена от дървета и цветя, като че ли неведома прокоба над нея тегнеше. И даже ми се стори, че чух безмълвен и обречен глас — нещастната земя ми проговори, във скръбния за мен и нея час.
XII
„Ей, страннико!“ — като че ли ми викна. „По пътя си прокълнат ти върви! Ако очакваш цвете тук да никне, очите си веднага затвори! На огнения пъкъл се надявам във Съдний ден — за да ме изцели!“
XIII
Навсякъде растителност болнава, застилаща земята като плащ — трънаци грозни, криви, със корави бодли грозяха мрачния пейзаж, разперили ръцете си грабливи, подобно вещици покрай казана врящ.