XIV
Тревата пък напомняше коса —
окапала и рядка, със прокажен
вид. Тънките й сухи стъбълца
подаваха се плахо от калта,
подобно червеи, а тя самата
като че ли във кърви бе облята.
XV
Във този миг и друго зърнах там —
дръглив, застинал неподвижно кон —
кога дошъл бе тук и сам не знам;
като че ли от дяволски легион
избягал бе. Когато по-отблизо
разгледах го, съвсем се отвратих —
XVI
дори и жив да бе, не му личеше,
напротив — със затворени очи
под гривата проскубана стоеше,
а шията му цялата със струпеи
и рой подутини покрита беше.
Не бях съзирал нивга тъй злочеста
XVII
и уродлива твар. Очи отвърнах
и поглед към сърцето си насочих —
тъй както воинът вино ще да сръбне,
преди със жар във битката да скочи,
и мене ми се искаше да глътна
от живата вода на дните прежни,
XVIII
от спомените ведри, безметежни…
Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал
обрамчен от златисти къдри лик
— видение тъй истинско, измамно —
и сякаш го почувствах как протяга
ръка към мен… Уви, позорен миг!
Съзирам го — застанал прав, с лице
тъй чисто и открито, сякаш десет
лета по-рано е и в рицарство се врича —
„Аз сторих туй, що всеки мъж с сърце
добро направил би“ — ей туй изрича,
но после — ето! — сцената се сменя
XX
и виждам що палачът в длан държи —
той пергамента на гърдите му забожда
и възгласи „Предателю, умри!“
процепват множеството… Стига! Забрави!
Не бих поискал минало такова
дори пред днешните злочестини!
XXI
Здрачаваше се. Мрачна пелена
се спускаше над мрачната страна.
По пътя си неведом пак поех,
зачуден що ли ще ми донесе
нощта — писукащ прилеп или сова,
за черни предсказания готова.
XXII
И ненадейно — като плъзнала змия,
пред мен изникна някаква река,
пресичайки пътеката ми. Тя
кипеше и беснееше така,
че имах чувството, че лично Сатаната
бе потопил копита във водата.
XXIII
Тъй малка, а тъй злостна! Покрай нея
растяха ред настръхнали ели,
а гърбави върби лениво вееха
съсухрените си, подобни на игли
мъртвешки клони, без да осъзнават
причината за своите злини —
XXIV
реката! Къмто мътните води
пристъпих и нагазих смело… в миг
представих си как стъпвам върху нечие
разложено лице или пък меча,
със който проверявах плитчината,
забива се във плът. Кошмарен вик
XXV
изтръгна се внезапно от водата —
той перна ме подобно на камшик
и въпреки че воден плъх навярно
промушил бях (и тази твар пищеше)
зловеща мисъл мозъка ми парна —
като дете невръстно той звучеше.
XXVI
Достигнах до отсрещния й бряг
с надеждата, че мрачният пейзаж
ще се поразведри… все тъй недраг
и угнетяващ беше той обаче —
нозете ми затънаха във кал
тъй гъста, сякаш множество ездачи
XXVII
препускали са със чудовищни коне
насред чутовна битка във разгара…
Накрая на блатистото поле
издигаше се някаква машина,
снабдена със огромно колело —
сякаш талази дяволска поквара
XXVIII
от нея се излъчваха. Какво
ли беше безподобното тегло
на впримчените тук, не щях да мисля —
напред закрачих, морен и потиснат.
Щом калната земя зад мен остана
огромна черна птица — като врана,