Выбрать главу
XXIX
но много по-голяма, със криле на дракон прелетя над мен и ето — хълмисти склонове изместиха полето, простирайки се докъдето поглед стига — масивна и назъбена верига, обгърнала ме като плътен чер саван;
XXX
изглежда, бях попаднал във капан. Огледах се безпомощно — нима безславно ще завърши моят поход, запитах се. И в този миг видях отдясно двата хълма; вляво — плато, а помежду им — зейналия проход.
XXXI
Възможно ли бе Кулата, която в незнайно време беше съградена, да бъде тук? И кръглите стени от кафеникав камък построени след толкова неизброими дни да се разкрият именно на мене?
XXXII
Нима не виждах? Може би пък здрачът, обгръщащ в тъмнина света край мен, ми пречеше да я съзра. Закрачих с последни сили, а залязващият ден за сетен път проблесна като в сън и мигом проехтя камбанен звън.
XXXIII
Нима не чувах? Та шумът бе титаничен, и все по-силен ставаше; в ушите ми прозвънтяха гръмко имената на всичките ми паднали другари, а жребият им тежък, безвъзвратен вековната си скръб връз мен стовари.
XXXIV
И ето че съзрях ги — тук, край мене по склоновете бяха наредени последния останал жив да зърнат очите им… Рога старинен вдигнах, до устните си в миг го долепих                 и възвестих: „Чайлд Роланд Кулата достигна.“

Послеслов

Понякога си мисля, че съм написал повече за книгите от цикъла за Тъмната кула, отколкото за самата Тъмна кула. Тези писания включват резюметата в началото на първите пет книги, които ставаха все по-дълги с всеки следващ том, и послесловите (абсолютно ненужни в по-голямата си част, а и доста дразнещи, ако трябва да сме честни, когато човек ги погледне след известно време). Майкъл Уелан, необикновеният художник, чиито илюстрации красят първия и последния том от поредицата, се прояви и като първокласен литературен критик — след като прочете ръкописа на седмата книга, той ми „намекна“ по доста директен начин, че лековатият и необмислен следговор, с който я бях снабдил, е абсолютно неуместен и дори дразнещ на фона на романа. Прочетох го отново и се убедих, че Майкъл е напълно прав.

Първата половина на това есе, което бе написано с най-добри намерения, ала изобщо не се връзваше с текста преди него, може да се намери като увод към първите четири тома от поредицата — заглавието му е „За същността на деветнайсетицата“. Тъкмо си мислех дали няма да е най-добре да оставя седмата книга без послеслов — така откритието, което Роланд прави на върха на Кулата, щеше да бъде последната му дума по тази история, — когато си дадох сметка, че имам да кажа още нещо; нещо, което просто трябваше да бъде казано. Говоря за моето присъствие в собствената ми книга.

Този похват си има и лъскаво научно определение — „метабелетристика“. Ненавиждам го. Мразя претенциозното му звучене. Аз присъствам в тази история поради една-единствена причина — от известно време насам знам (на съзнателно ниво след написването на „Безсъние“ през 1995 и на подсъзнателно — след като изгубих временно дирите на отец Доналд Калахан малко преди края на „Сейлъмс Лот“), че голяма част от произведенията ми по един или друг начин са свързани със света на Роланд и неговата история. И тъй като именно аз ги бях написал, предположението, че съм част от неговата ка, ми се стори напълно логично. Идеята ми се състоеше в това да използвам цикъла за Тъмната кула като някаква свръхистория, под чийто купол да обединя максимален брой от предишните си творби. Целта ми беше не да сътворя нещо претенциозно (горещо се надявам, че не е станало така), а просто да покажа как животът въздейства върху изкуството (и обратно). Мисля, че ако сте прочели последните три книги от поредицата, ще разберете, че приказките ми за това как ще се оттегля от писането придобиват повече смисъл в този контекст. В този ход на мисли нямам какво друго да кажа, след като Роланд достигна своята цел… и се надявам читателите да разберат, че с откриването на Рога на Елд Стрелеца навярно е намерил пътя към разрешаването на своите проблеми. А може би и към изкуплението. Нали всичко бе подчинено на една-единствена цел — достигането на Кулата; и моята, и тази на Роланд — и тя най-накрая е постигната. Възможно е онова, което Стрелеца открива на върха й, да не ви се понрави особено, но това е съвсем друга тема. И недейте да ми пишете гневни и сърдити писма, защото изобщо няма да им отговарям. Нямам какво друго да кажа по въпроса. Аз също не съм в кой знае какъв възторг от този край, ала това е истинският край. По-точно единственият възможен край. Трябва да си спомните, че аз не си измислям тези неща, а просто записвам онова, което виждам.