Кухненският помощник не му изглеждаше особено съобразителен („не става за телевизионно състезание“, както би казал Елмър Чеймбърс), но поне имаше достатъчно ум, за да тъгува по родния си край; въпреки ужаса, който го бе овладял, Джейк видя как в очите на момчето заискри носталгията по дома.
— Да. От Лудвег съм, тъй си е то.
— Това някъде покрай Луд ли е?
— На север от него, ако ти е угодно или не — каза миячът. — Ще ме убиеш ли, момко? Не ми се умира, колкото и да ми е тъжен животецът.
— Няма да те убия, ако ми кажеш истината. Минавала ли е оттук една жена?
Младежът се поколеба за момент, после каза:
— Аха, сай. Сейър и неговите хора я носеха. Безнога, главата й се люшкаше… — Той демонстрира как се люлеела главата на Сузана, при което повече от всякога заприлича на селския идиот. Джейк си спомни за Шийми от разказа на Роланд за дните, прекарани в Меджис.
— Но не беше мъртва, нали?
— Тцъ — поклати глава миячът. — Чух я как диша, тъй си беше.
Младият стрелец хвърли бърз поглед към вратата, но никой не се опитваше да мине оттам. Засега. Трябваше да продължи напред, но…
— Как се казваш, друже?
— Джокабим ми викат, син съм на Хоса.
— Тогава слушай, Джокабим. Отвъд тази кухня се простира един огромен свят, наречен Ню Йорк, в който младежите като теб са свободни. Съветвам те да избягаш от тук, докато все още имаш тази възможност.
— Но те ще ме хванат и ще ме бичуват до смърт…
— Не, ти просто не разбираш колко е голям този град. Като Луд, когато Луд е бил…
Джейк погледна към тъпото лице на Джокабим и си помисли: „Не, май аз съм този, който не разбира. Ако продължавам да се размотавам тук, опитвайки се да го убедя да избяга, без съмнение ще получа това, което…“
Вратата към ресторанта отново се отвори. Този път две от отрепките се опитаха да влязат в кухнята, движейки се един до друг. Джейк хвърли двете си чинии и се наслади на кръстосания им полет в запарения въздух, завършил с обезглавяването на новодошлите в мига, в който тъкмо прекрачваха прага. Ударът ги отблъсна назад и те се строполиха възнак, а вратата отново се затвори. В гимназията „Пайпър“ Джейк бе научил за битката при Термопилите, в която гърците бяха отблъсквали продължително време армията на персите, превъзхождаща ги в съотношение десет към едно. Гърците се бяха сражавали с противниците си в тесен планински проход; Джейк пък имаше кухненската врата. Докато се опитваха да нахлуят по един или двама — стига да не успееха да го заобиколят, — можеше да ги задържи още дълго време.
Е, поне докато не останеше без оризии.
— Оръжие? — попита той Джокабим. — Има ли оръжие тук някъде?
Миячът поклати глава, но погледът, който хвърли на Джейк, беше толкова сърдит, че бе трудно да се каже дали означаваше „В кухнята няма оръжие“ или „И да има, няма да ти кажа“.
— Добре, аз потеглям — каза след малко младият стрелец. — А ако не се разкараш от тук, докато все още можеш, Джокабим, значи си още по-тъп, отколкото изглеждаш. Което значи много. Зад тези стени има видеоигри, човече — помисли си за това.
Ала кухненският помощник продължаваше да гледа тъпо и Джейк най-накрая се предаде. Тъкмо бе отворил уста да каже нещо на Ко, когато зад вратата се чу някакъв глас, очевидно обръщащ се към него.
— Хей, хлапе! — тонът беше груб. Уверен. Всезнаещ. Принадлежеше на мъж, който би могъл да те удари, за да ти задигне пет кинта, или да преспи с гаджето ти без никакви затруднения по всяко време, стига само да му се прииска, помисли си момчето. — Твоето приятелче — дадкодо — е мъртъв. Всъщност стана на веджеря. Сега излизай без повече глупости, ако не искаш да се превърнеш в дезерд.
— Що не си го завреш отзад! — извика в отговор Джейк. Смисълът на казаното успя да пробие дори стената на глупостта на Джокабим — на ошашавеното му лице се изписа почти свръхестествен ужас.
92
— Давам ти последен шанс — продължи грубият всезнаещ глас. — Излизай!
— Що ти не влезеш? — предложи му Джейк. — Имам достатъчно чинии!
Всъщност момчето едва се сдържаше да не се втурне напред, да връхлети в ресторанта и да се хвърли в бой е отрепките от другата страна на вратата. И тази идея изобщо не беше безумна — Роланд щеше да се съгласи е него, — защото това бе последното нещо, което слугите на Пурпурния крал очакваха. Половин дузина умело хвърлени оризии можеха да предизвикат неописуема паника и безредие сред редиците им.