— Знаеш какво е — отвърна Калахан. Джейк помръдна и някогашният свещеник, който не бе забравил какво му бе казал младият стрелец пред вратата на „Дикси Пиг“ — „Гледай всеки път, когато погледна надясно, да виждам лицето ти на три метра от мен“ — слезе от масата и тръгна редом с него, продължавайки да държи миниатюрната статуетка високо над главата си. Почти можеше да вкуси тишината в ресторанта, но…
Имаше и друго помещение. Груб смях и дрезгави, пиянски подвиквания — съдейки по звука, някъде съвсем наблизо имаше празненство. Вляво. Зад гоблена, изобразяващ пируващите рицари и техните дами. „Там става нещо — помисли си Калахан — и то определено не е традиционната за братството на Лосовете игра на покер.“
Чу задъханото дишане и приглушеното ръмжене на Ко зад вечно озъбената му физиономия — перфектна малка машина. После долови и другия звук. Някакво тракане, придружено от бързо трополене. От тази комбинация зъбите на Калахан изтръпнаха, а кожата му внезапно изстина. Нещо се движеше под масите.
Ко беше първият, който видя приближаващите се насекоми, и веднага застина неподвижно като ловно куче, надушило следа — вдигнал едната си лапа във въздуха и издал главата си напред. В продължение на няколко секунди единствената негова част, която помръдна, бе тъмната и кадифена кожа на муцуната му, която първо се отдръпна назад, за да разкрие здраво стиснатите му, остри като игли зъби, после се отпусна, скривайки ги, и накрая отново потрепна.
Хлебарките ги връхлетяха. Каквото и да представляваха, явно костенурката Матурин, която татко Калахан държеше в ръката си, не означаваше нищо за тях. Някакъв дебелак, облечен в смокинг с карирани ревери, заговори нерешително, с почти въпросителен тон, на Птицоглавия:
— Не трябва да стигат по-далеч от тук, Мейман, нито пък да се върнат. Нали ни казаха да…
В този миг Ко се хвърли напред, а иззад здраво стиснатите му зъби се разнесе силно ръмжене. То изобщо не приличаше на звуците, които издаваше обикновено четириногият им приятел, и напомни на Калахан за балончетата от комиксите: „Аррррррр!“
— Не! — извика разтревожено Джейк. — Недей, Ко!
При вика на момчето пиянските крясъци и смехът зад гоблена рязко секнаха, сякаш съществата там внезапно бяха разбрали, че в ресторанта става нещо.
Ко не обърна никакво внимание на предупреждението на Джейк. Той схруска три от хлебарките една след друга, а пукотът от трошащите се черупки отекна с отвратителна яснота в притихналото помещение. Подобното на скункс зверче не направи никакъв опит да изяде гадините — само подхвърляше труповете, всеки от които бе с размерите на мишка, във въздуха, като отмяташе рязко глава и отпускаше смъртоносната хватка на челюстите си.
Другите хлебарки отстъпиха под масите.
„Ето какво е било предназначението му — помисли си Калахан. — Навярно някога, много отдавна, всички събратя рунтавелковци са били използвани за това. Направили са ги такива, тъй както някои породи териери са били развъдени да…“
Ала в този миг мислите му бяха прекъснати от дрезгав вик, раздал се иззад гоблена:
— Човеци! — изкрещя презрително гласът, добавяйки след секунда: — Ка-човеци!
Някогашният свещеник изпита абсурдното желание да извика „Gesundheid!3“.
Но преди да изкрещи или да направи каквото и да било, гласът на Роланд изведнъж изпълни главата му.
ШЕСТ
— Продължавай напред, Джейк!
Озадачен, младият стрелец се обърна към отец Калахан. Момчето вървеше с кръстосани ръце, готово да запрати оризиите към първата отрепка или вампир, който дръзнеше да помръдне. Ко отново бе заел позиция до петата му и въпреки че не спираше да върти муцунката си, очите му пламтяха в очакване на нова плячка.
— Продължаваме заедно — каза Джейк. — Те са изплашени, татко! А ние сме съвсем близо! Отвели са я оттук… през това помещение… и после са минали през кухнята…
Някогашният свещеник не му обърна никакво внимание. Като продължаваше да държи костенурката високо във въздуха (както някой изследовател би държал фенера си в дълбока пещера), той се обърна към гоблена. Тишината, която се бе възцарила зад изображението на пируващите рицари, бе много по-зловеща от доскорошните хриптящи викове и трескавия, гъргорещ смях. Тази тишина бе като насочен пистолет. А момчето се беше заковало на мястото си.