Главната заплаха обаче идваше от чудовищата, които се хранеха зад гоблена. Вампирите. Те нямаше да се паникьосат, и Джейк го знаеше. Младият стрелец си даде сметка, че ако Предците нахлуеха в кухнята (той не знаеше защо не го правят — или не проявяваха интерес към него, или още не бяха дояли остатъците от трупа на татко Калахан), ще е мъртъв. А и Джокабим заедно с него.
Джейк падна на едно коляно, прошепвайки:
— Ко, намери Сузана! — И засили заповедта, като изпрати на четириногия си приятел ярък мисловен образ.
Животинчето хвърли прощален поглед на Джокабим, изпълнен с недоверие, след което започна да души по пода. Плочите блестяха — очевидно бяха почистени съвсем скоро — и момчето се опасяваше, че рунтавият му приятел няма да може да открие мириса на Сузана. Но ето, че Ко рязко изписка — по-скоро излая като куче, отколкото да каже човешка дума, — и заприпка към центъра на стаята, лавирайки между фурните и масите, като намали ход единствено за да заобиколи димящия труп на готвача глиган.
— Чуй ме добре, копеленце дрисливо! — извика отрепката от другата страна на вратата. — Започвам да губя търпение!
— Супер! — отвърна му Джейк. — Влизай тогава! Да видим дали ще можеш да излезеш!
Младият стрелец хвърли светкавичен поглед към Джокабим, допирайки пръст до устните си, за да му даде знак да мълчи. Тъкмо щеше да се обърне и да побегне — нямаше никаква представа колко време щеше да мине, преди миячът да се разкрещи, че хлапето и четириногият му спътник вече не охраняват прохода Термопили, — когато Джокабим изведнъж започна да му шепне със съзаклятнически тон.
— Какво? — сбърчи вежди Джейк, гледайки с недоумение към мияча. Имаше чувството, че кухненският помощник бе казал нещо от рода на „умната с капана за ума“, но това му се стори напълно лишено от смисъл. Дали?
— Умната с капана за ума — повтори Джокабим, този път по-ясно, и се върна при своите чинии и сапунена вода.
— Какъв капан за ума? — попита младият стрелец, ала миячът сякаш изобщо не го чу, а Джейк нямайте никакво време да стои и да си играят на гатанки. Гой се втурна след Ко, като от време на време хвърляше погледи през рамо към кухненската врата. Искаше да узнае пръв, ако някоя от отрепките случайно дръзнеше да влезе.
Но никой не се опита да проникне в кухнята — във всеки случай не и преди момчето да последва четириногия си приятел през другата врата, която ги отведе в склада на ресторанта — сумрачно помещение, наблъскано с кашони и пропито с аромат на кафе и разнообразни подправки. Приличаше на склада на универсалния магазин в Ийст Стоунхам, само дето беше много по-чисто от него.
ДВЕ
В ъгъла на склада на „Дикси Пиг“ имаше затворена врата, а зад нея — стълбище, водещо надолу — един Господ знаеше къде. То бе осветено от мъждиви крушки с оплюти от мухите стъклени абажури. Ко се спусна пръв по стълбата, подскачайки от стъпало на стъпало, като първо прехвърляше предните си лапички, а после — задните, което му придаваше доста комичен вид. Носът му шареше по стъпалата и Джейк знаеше, че животинчето се движи по следите на Сузана; момчето можеше да извлече тази информация от съзнанието на четириногия си приятел.
Младият стрелец се опита да преброи стъпалата и стигна до сто и двайсет, но после им изгуби бройката. Чудеше се дали все още се намираха в Ню Йорк (или по-точно под него). По едно време му се стори, че чува едва доловим, ала познат грохот и си каза, че ако това беше метрото, значи отговорът на въпроса му е положителен.
Най-накрая достигнаха подножието на стълбите. Оказаха се в просторно сводесто помещение, напомнящо фоайето на гигантски хотел, само че без хотела. Ко заприпка да то прекоси, душейки е муцунка по пода, размахвайки опашката си наляво-надясно. Младият стрелец трябваше да подтичва, за да не изостава, при което оределите чинии в торбата подрънкваха една в друга. В далечния край на фоайето-гробница се виждаше някакъв павилион, напомнящ вестникарска будка, на чиято прашна витрина се виждаха няколко обявления. Едното (по-краткото) се състоеше само от едно изречение: „ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“, а другото гласеше: „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА! ВСЕ ОЩЕ ИМА БИЛЕТИ ЗА ТОВА УДИВИТЕЛНО ЗРЕЛИЩЕ! АСТМАТИЦИ НЯМА ДА СЕ ДОПУСКАТ БЕЗ ИЗРИЧНО ЛЕКАРСКО РАЗРЕШЕНИЕ!“ Джейк се зачуди какво ли толкова удивително щеше да стане в Ню Йорк на единайсети септември 2001 година, но после си каза, че навярно не му трябваше да знае.